Страстната година

Тортата, която правих днес, не е вдъхновена от книгата, която приключих вчера. Но пък на всяка книга подхожда парче торта. Нали така? Никога не съм харесвала особено антиутопиите. Не харесах „Игрите на глада“, не харесах „Дивергенти“. Не мислех, че някога пак ще попадна на този жанр. Като всяка мода, и тази в литературата е до време, а аз съм твърдо убедена, че времето на антиутопиите е отминало. Да, но не съвсем.

Неделни забавления

Зимата не е моят сезон. Изобщо. Не обичам студа. Снегът, особено мокрият, кишав сняг, ме побърква. Разходките в такова време хич не са ми по сърце. Обичам да гледам снега през прозореца, сгушена в меко одеяло и с любима книжка в ръка. Така че, разбираемо, този уикенд нямам приключения, които да споделя. Вместо това, прекарах съботния ден, в планиране на ремонт на всекидневната – за ужас на И. Неделята ме завари с идеята най-накрая да подредя библиотеката в спалнята, както и да прегледам home office пространството си, помещаващо се в същата тази спалня.

Любими с шоколад

Първоянуарски ще призная нещо – хич не обичах да чета като дете. Това моите деца не го вярват, като се има предвид как чета сега, но е истина. Част от причините, вярвам, че бяха отвратителните списъци със задължителни книги, които вечно ни караха да четем през лятото. Така де, кой би заобичал четенето с „Овчарчето Калитко“ или „Митко – синът на отряда“?(Затова и не карам децата си да четат по списъци, а просто да четат.) Това се промени едно лято, мисля че бях преди 9 клас, когато освен списъка със задължителни книги по литература, получих и такъв по английски език. 8-ми клас дойде нова учителна по английски, току-що завършила университета, и бе решила да образова малките келешчета. Успя. До края на 11-ти клас бяхме изчели англо-американската класика в оригинал.

История с аромата на Истанбул

Когато започнах този блог преди около година, бях напълно наясно, че за две неща няма да пиша тук. Първото е готвенето. Не че не мога или не обичам да готвя. Напротив. Просто не се чувствам достатъчно добра, за да ти описвам подвизите си в кухнята. Имам си други за това. Тях чета и следвам с огромно удоволствие. Второто нещо са книгите. Тук причините бяха напълно различни. Аз дотолкова обичам да чета, че свързах професионалния си живот с това да чета непрекъснато. И понеже работя това, а направих Mestence, за да се откъсна от работното ежедневие, а и поради факта, че във всичко, което правя влагам много от своите емоции и преживявания, до този момент, с едно изключение, не съм си позволявала да ти разказвам за моите любими книги, излезли или не още.До този момент. Не знам дали ще пиша отново за книги, но за тази книга и нейната авторка просто не мога да не ти разкажа. Книгата е КОПЕЛЕТО НА ИСТАНБУЛ, а авторката е Елиф Шафак. От момента, в който отворих първата страница, аз бях буквално пометена. Престанах да съм тук и сега. Пренесох се в Истанбул. Бил ли си някога на турски пазар? Ако си бил, то със сигурност знаеш за какво говоря. Особено в онази част, в която се предлагат подправки. Так цялото ти същество се изпълва с аромата на познато и непознато, на сладко и люто, на традиция и още нещо. С КОПЕЛЕТО НА ИСТАНБУЛ, Елиф Шафак успява да постигне същия ефект. Не само поради факта, че всяко нова глава на книгата носи името и мириса на типична турска подправка, ядки или друга вкусотия.Книгата те кара да я усетиш. Както аз я усетих. Усетих дъжда, стъпих в локвите по тротоарите на Истанбул, помирисах града. Няма как да е иначе. Елиф Шафак е писател, притежаващ дарбата да показва историята, която пише. Това е много рядка дарба, повярвай. Елиф Шавак е и писател притежаващ още една много рядка дарба – да казва, без да иска, много истини на хората със своите истории. Така беше с ЛЮБОВ, така е и с КОПЕЛЕТО НА ИСТАНБУЛ.

Каквото и да пада от небето, не го проклинай. Включително и дъжда.

Каквото и да се сипе, колкото и проливен да е пороят или ледена суграшицата, никога не бива да ругаеш онова,  което са ни отредили небесата. Знае го всеки.

(КОПЕЛЕТО НА ИСТАНБУЛ, Елиф Шафак, преводач Емилия Л. Масларова, Егмонт България, 2011)

Ето как започва тази книга. Повярвай ми, много усилия ми костваше да не я прочета за една нощ. Защото, ако трябва да цитирам прочетеното преди време мнение на една читателка по повод ЛЮБОВ, „това е история, която копнее да бъде прочетена на един дъх“. Не заради самата история или пленителния сюжет, въпреки че  и двете заслужават вниманието ти. Ако не заради друго, то заради факта, че това е книгата, който изправя Елиф Шафак пред съда, обвинена в обида към турската национална идентичност. Причината – факта, че слага в устата на една от героините си думата ‘геноцид’, за да опише турско-арменския конфликт от началото на миналия век. Оправдана е. Но аз отново се отплеснах, причината да искам да я прочета на един дъх е фактът, че това е една от малкото книги, до които съм се докосвала, които са в състояние да ме отнесат по средата на случващото се. Без да искам се озовавам на една маса с жените от семейство Казанджъ, по време на вечеря. Усещам аромата на  приготвените от леля Джеврийе пълнени чушки, помирисвам забравената от Зелиха канела. Няма как да е иначе. Думите не са просто написани, те са нарисувани, почувствани, споделени. Но не се бой. Не ти разказвам за поредната история, тип ЛИСТОПАД, която утре ще можеш да видиш по някоя от телевизиите. Разказвам ти история, която веднъж прочетена, ще запазиш в сърцето си, ще запомниш и ще се връщаш към нея. Затова я прочети. А после можеш да ми кажеш била ли съм права.