I sLOVEnia

Дойде време да започна един епохален разказ. Разказ за едно пътуване, което премина повече от 5 000 километра и 6 държави (някои, от които видях само през мантинелата на магистралата, но някои…). И преди да си се подлъгал това пътуване осъществихме преди точно 1 година.

Може би съм настроена носталгично, може би ме хваща съклета, че от половин година никъде не съм ходила (а и няма изглед да ходя и в следващата половин година:(), но година по-късно се връщам назад в спомени и снимки и искам да ти разкажа за нещата, които видях и местата, където искам да се върна. Реших, че ще го правя по-малко, ден по ден, за да го изживее отново.

Крайната цел на нашето пътуване беше Франкфурт, Германия. Много пътища водят натам, но ние избрахме най-живописния – този през Сърбия, Хърватска, Словения и Австрия. Е ОК дълъг е, но като не бързаш за никъде е невероятен. Тук е мястото да кажа, че от дете имам слабост към Германия и това пътуване беше една сбъдната детска мечта за мен. (Сега остава да отида само Мюнхен и на мач на Байерн и ще съм осъществила една голяма мечта).Иван пък обича да пътува (кара) кола, така че нетърпеливи в 4 сутринта напуснахме София. Крайната цел на този ден беше градчето Камник, Словения, където трябваше да сме стигнали до 16 часа. И тук един съвет към теб, нетърпеливецо, който като нас иска да тръгне рано-рано. Имай предвид, че печелиш един час. Ние забравихме този факт.

За пътя през Сърбия и Хърватска няма да ти разказвам – магистрала, “Металика”, спиране на pochivalishte за по кафе и цигара. Път.

А, да само още нещо, като си плащаш пътната такса на магистралата след Загреб, много внимавай какво точно ти връщат – на мен ми върнаха Куни. На теб трябва да ти върнат Евро. А, да, и не вярвай на навигация, която те кара по околовръсното на Белград, при положение, че няма карта на Сърбия.

Но пък като влязохме в Словения нещата коренно се промениха. Просто слязохме от магистралата. Много важно е да запомниш, че ако си с кола в Словения трябва да се снабдиш с винетка. Цената е 15 Евро за 7 дена (по-малък период няма). И още нещо като си с навигация – най-краткия път не винаги е най-бързия. Но благодарение на тази (женска според Иван) грешка слязохме от магистралата и видяхме Словения.

Пътят се вие по поречието на река Сава и е повече от живописен. Малки селца, сгушени в подножието на планината, цветя по прозорците, красота. И в нищото светофар. Е, ако беше Драго тук в никакъв случай нямаше да “чека зелено” 3 минути, но ние си чакахме. Оказа се че има защо. Пътя е толкова тесен, че две коли не могат да се разминат. Затова се изчакват. Умно.

В Камник пристигнахме в 14 часа. Щяхме да нощуваме в Gostilnica Pod Skalo, хостел, който се помещава в сграда била преди векове страноприемница. Страхотно място.

Горещо го препоръчвам на всеки, който е в района на Любляна (Камник се намира на около 30 километра от столицата). Градчето като цяло е страхотно. Малко, тихо, китно, просто приказно. Една главна улица

малка крепост, от която се разкрива невероятна гледка

много паркове, включително и на гарата

два-три манастира, уютни кафета и ресторанти. Ние в частност вечеряхме в ресторант Malorka.

Но ако очакваш да хапнеш нещо местно, няма да те огрее. Аз ядох салата (специално направена за мен). А и бирата е много добра. Трябва да я опиташ. И това е. Не е много, но си заслужава да се види. И със сигурност Словения е страна, в която искам да се върна отново. Със страхотни хора и невероятни места. На сутринта “ханджийката” Весна ни каза довиждане

а  ние поехме по “пътя на дрогата”, който ни отведе в Австрия. За него обаче, за Алпите и задръстванията по австрийските магистрали – утре.

Advertisements

Един цветен рожден ден

Знам, че ти обещах да ти разкажа за жасмина, но няма да е днес. Днес имам много по-хубав разказ за теб. Кратък, но пък за сметка на това е цветен. Става дума за един рожден ден. Е добре де, за моя рожден ден. Вчера станах на 33 (ето, казах го!) години. Денят започна в унинието на тези две тройки, но пък как завърши…Ще започна разказа си малко от края, като първо споделя с теб изводите. Без да осъзнавам (а и честно казано да искам) моята идея да разкрася терасата си е заразила достатъчен брой хора. Не го съзнавах, до вчера, когато Веско ме посрещна в офиса с подарък – разсад за ягоди (да, истински!, които мога да си гледам както в градината, така и на терасата). Веско, виновна съм, не спазих обещанието да ги засадя веднага щом се прибера, но още довечера ще се поправя и тогава ще ги покажа и на теб.

Следваха много цветя и цветни пожелания, чиято кулминация е ето това– невероятна кошница с живи цветя, предназначена за моята тераса. Заслугата отчасти е отново на Веско (който е дежурен по букет за всеки рожден ден в офиса), но по-голямата слава се пада на бутика за цвета “Цветя и още нещо…”, който се намира на ул. “Денкоглу” 38 и Ани, неговата стопанка. Повярвай ми тя е в състояние наистина да твори магия.

Но да се върнем отново на рождения ден.  Честно казано нямах особено желание за празнуване (и заради тези две тройки), но Краси ми се беше обадила предния ден, че ще доведе Максим да си поиграят с моя син, а през деня кума ми каза, перифразирам: “Ние имаме подарък – ще дойдем!”. И ето ти компания за празник!

Прибрах ме се по живо по здраво, след първата част от гостите разбира се. Но те явно бяха избързали, за да може малкия разбойник Максим да обърне шапка с цветя върху главата ми.

Горе – разтоварване на багаж, деца се гонят напред-назад, чудене откъде да я захвана (по-скоро канелоните от къде да захвана), докато накрая реших първо да си изнеса кошницата на терасата. А там ме чакаше ето това.Ако намираш прилика между тази пейка и последната снимка от първата публикация за терасата, то това не е никак случайно. Наистина се влюбих в нея тогава. Иван също. Резултатът е този подарък. Просто така двамата с Емо ми я направиха. А аз бях вцепенена.Последваха канелоните (на много по-късен етап), подаръците ми от кумовете (единия от които керамично водно конче за терасата, което за съжаление малко пострада от играта на децата, но поправимо) и торта с 33 свещички (която няма да ти покажа).

Накрая, погледнато от перспективата на днешния ден, с ръка на сърцето мога да кажа, че това наистина беше най-хубавия ми (и цветен) рожден ден в последните години. Благодарение на приятелите ми и най-невероятния мъж на света!

Честит ми рожден ден!

Моята изгубена война с мушкатото

В началото на април (Господи, колко време е минало в тишина от моя страна!) започнах да разкрасявам терасата си. Започнах с ентусиазъм и малко по моему, но Вихра, Ади и ти го приехте много на сериозно и Проектът излезе дори извън границите на България. Ей така на шега. От рожденни дни, пътувания и все по-големия ми корем не ми оставяше време да ти покажа аз докъде я докарах, а и да си призная не много пролетното време ме демотивираше допълнително.

Но ето май преполови, рожденните дни почти приключиха, пътуванията са замразени до второ нареждане, а коремът поне още два месеца няма къде да ходи (освен напред). И дойде времето да ти покажа моята тераса. Много мислих как да стане и откъде да започна. Аз все пак съм Телец и искам всичко и сега, търпението е от добродетелите, които със сигурност ми липсват. Но в това разкрасяване (да не повярваш) подходих по един съвсем различен начин. И за да ти е интересно (и цветно) ще ти предлагам на час по лъжичка.

Реших да започна с мушкатото. Защо? Аз имам много дългааааа история с това цвете. Не особено щастлива. Майка ми гледа мушката (ако тук намираш прилика с твоята, вината е в цветето). Много. И са хубави. По цяло лято терасата ни в Плевен е осеяна с бели, розови и червени цветове и то е поливане, разчепкване, грижи. Не че цветето иска много, де. И преди години, реши жената да ми даде за апартамента мушкато. Аз обаче нали съм си темерут – не, та не. Да, но ти не позаваш моята майка – тя науми ли си нещо, връщане назад няма. И така пристигна тя със саксията, сложи я на терасата, даде ценни напътствие и след известно време си тръгна. Цветето цъфтя едно лято, след това под топлите ми грижи не порече. През зимата остана самичко на стълбищата, но оцеля. Оцеля, но не цъфна повече. И така две години подред. Какво ли не правих да го уморя, то не рече. До тази зима, когато най-накрая реших да се погрижа за него. Е, познай какво се случи – да, точно така, умря!

Иван често ми се подиграва, че при мен и най-устойчевите растения гинат. А и да си призная, ината ми е малко в повече, та бях решила НИКОГА повече да не завъждам мушкато. До днес. Минах (не)случайно покрай кварталния цветарски магазин, който много обичам и какво да видя – там на прозореца седят и ме чакат тези трите.

Е не можах да се удържа. Бях решила след жасмина, азалията и бегониите да продължа с петунии и сакъзчета, но просто не можах да си тръгна без да ги взема. Върнах се  къщи и в момента, в който ги поставих на масата, разбрах, че не съм сгрешила. Това английско мушкато и двете му кралски събратими идеално се вписваха в обстановката на моята тераса. Но… имах да се справя с приготвянето на една кремсупа от броколи, пълнени чушки и бананов крем преди да стигна до пресаждането и аранжирането на новите ми наематели на терасата. Мъжете се прибраха от спортния си полуден и в момента, в който Иван ги видя на терасата, реакцията не закъсня “Това не са ли мушката? Не мога да повярвам, че след толкова години битки си си взела мушката! Майка ти и моята майка толкова гледат и ти предлагат, а ти си купуваш?!” В крайна сметка рано привечер изчистена, подредена и пренаредена, тази софийска тераса приюти три нови саксии.

Пожелай им късмет и се върни тук отново утре вечер за да прочетеш как открих за себе си едно от най-ароматните цветя – жасмина. До скоро!