Тръгнах да търся едни снимки в компютъра на Иван днес и попаднах на снимките, които донесох от пътуването си до Франкфурт миналата година. И по-специално от разходката си из замъмъците по река Рейн. Наскоро четох една страхотна книга – 500 МЕЧТАНИ ПЪТЕШЕСТВИЯ. Там в първата й част една от задължителните дестинации бяха имено тези замъци. Сигурна съм, че си чувал и чел страхотни неща за тях. Е, ето още един подобен разказ.
В Германия останахме една седмица. И понеже Франкфурт не е град, в който има какво да правиш една седмица, три от дните посветихме на страхотни дестинации, намиращите в близост до него – Хайделберг, Кьолн, Бон и околностите и последно (като десерт) замъците на Рейн.
Тръгнахме рано сутринта в петък, не бяхме дори закусили, за да имаме повече време. Иван направи безуспешен втори опит да пие нормално кафе (еспресо) на бензиностанция и по живо по здраво в 9.30 паркирахме в полите на отправната ни точка – замъкът Магдесбург. Първо може би трябва да кажа, че бяхме подготвени – от предния ден се бях въоръжила с една особено атрактивна карта на месността и разбира се верния пътеводител. Тук идва големият ми проблем с немските забалежителности – не знам за какво им трябва на тези хора, ама всичко е позиционирано много на високо и път с кола до него няма :). Нищо сутрешната разходка ми се отрази много добре и престигнахме в замъка половин час преди да са отворили, тъкмо за да закусим в хана.
Входа отвори точно в десет и ако щеш вярвай, но имаше около 20-тина ранобудни желаещи (германци) да влезат вътре. Туровете на английски се оказаха след цели два часа, което спомогна да взема бързо решение да тествам не дотам добрите си познания по немски (слава богу, оказаха се достатъчни). Входа за замъка е 5 EUR, паркинга е безплатен.
Марксбург е единствения замък по долината на Рейн, който никога не е бил превземан. Замъкът е типичен за средновековието. И невероятно интересен. В него можеш да видиш средновековна билкова градина
Избата в която се е съхранявало виното. Хората в средновековието не са консумирали вода – от нея са се разболявали (?!). Пили са по 6-7 литра вино на ден. И в повечето случай на войниците се е плащало по този начин – с вино. 
Огнището в кухнята побирало вол и досега се използва. Можеш да си наемеш кухнята трапезарията с приятели и да си спретенете страхотен рицарски купон. Сериозно!
Женската стая с невероятно късото супружеско легло. Хората по онова време са били малко по-ниски от нас, но не това е причината това легло да не може да побере дори 6-годишния ми син. Били са суеверни. За тях е било немислимо да спят в легнало положение – легнала била позицията на мъртъвците и те вярвали, че ако легнат да спят Смъртта ще си помисли, че трябва да дойде и да ги вземе. Затова спяли в седнало положение.
В стаята на рицаря ставали големи купони, нали си представяш. Отворената врата е вратата на тоалетната. Тя никога не се затваряла ако в стаята има хора. Дори ако трябва да я посетиш не можеш да я затвориш – от вътрешната страна просто няма как. Влизаш вършиш си работата и си оставяш част от купона. Сериозно – това се налага заради сигурността. Тоалетната е едно от малкото слаби места на средновековната крепост. Другото е параклиса
Него обаче силно религиозните жители на средновековието никога не атакували. Следват оръжейната
и залата за мъчения, сред чийто експонати има и девствен пояс (какво обаче прави той сред уредите за мъчения, така и не успях да разбера).
Минахме набързо през ковачницата и с бърза крачка се отправихме към следващата крепост за превземане – Мишата. Тук ударихме на заключени порти. След достатъчно изкачване по криловичещи пътеки бяхме любезно информирани, че в този ден няма да можем да влезем в крепостта на старите архиепископи, защото има някаква конференция.
Леко разочаровани поехме към Лорелай. Тук искам да ти кажа, че това е мястото, на което Иван изобщо не искаше да ходим. „Какво имало да му се гледат на тези камънаци“, „Всички ходили там“ и т.н. В крайна сметка не съжалявам никак. Вярвам и той.
Гледката, която се разкрива от възвишението над скалата е уникална, но намен, честно казано, тази повече ми хареса.
Денят напредваше, плановете леко се объркваха и по едно време взеха рязък завой, след като осъзнахме, че няма как за няколко часа да видим всичко. А и не си заслужава. Затова взехме един от многото фериботи, за да стигнем до другия бряг. Пътуването ни струваше 3.50 EUR (2.50 за колата и 1.00 за нас двамата).
От другия бряг си бяхме избрали два замъка. Първият Райнщайн е частен. Собственост е на известен оперен певец е напълно реставриран до ренесансовия си блясък, със сигурност е един от най-хубавите замъци по реката.
Я да видим дали ще познаеш как се стига до него? Да, по криволичеща пътека. Оставихме колата на паркинга долу и със сетни сили стигнахме до входа. За самият замък няма да ти разказвам в подробности. Че имаше какво да се види, имаше.
Но това, което наймного ме впечатли бяха градините и гледката, която се откриваше от тях.
Имах чувството, че съм попаднала в замъка на Спящата красавица. Беше невероятно.
Дори въпреки страха си от високото и найвече заради ината си се качих по супер тясната открита стълбичка до върха на най-високата кула.
Да, да, точно там, над онази метална кошница, която първоначално омислих, че се е използвала за излагане на отрязаните глави на престъпниците (!), и която в последствие моя завършил история мъж ми разясни, че е била използвана като сигнален маяк за предупреждение на околните за опасност.
Почти не исках да си тръгвам от това приказно място. На влизане си помислих, че цената от 8.00 EUR на човек е висока, но все пак е частен, нали? На тръгване бях убедена, че си заслужава. Освен с парите на семейството, поддържката на замъка се подпомага и от таксата за вход и от т.нар. „Общество на Приятелите на замъка Райнщайн“.
Тепърва обаче ни редстоеше най-хубавата част. Сутринта от пътя бяхме видели страхотни развалини и бяхме решили да им хвърлим едно око на връщане. Разконспирирахме ги и като последна спирка в този юнски следобед се насочихме към развалините на крепостта Райнфелс над St. Goar.
Пристигнахме към 15 часа, доста изморени вече и наистина бяхме решили да погледнем на бързо и да си ходим. Все пак на следващия ден ни предстоеше началото на дългото завръщане към къщи. Да, но това беше преди да осъзнаем факта, че сме престъпили през входа на една от трите крепости, оспорващи си първенството за най-великолепна крепост по Рейн. Оставих Иван да се оправи на касата, аз трябваше да платя автомата на паркинга (0.50 EUR на час) и го заварих да ме чака с кибрит, свещ и карта на немски (той също явно беше решил да тества познанията). Таксата за вход е 4 EUR , а картата те води по два маршрута – вътрешен (къс) и външен (дълъг). 
Райнфелс е изграден от графовете Катценелнбоген (дано правилно съм го спелувала) около 1245 година. Липсата на информационни табели и оскъдната информация, която съпровожда картата, те кара да се чувстваш все едно се разхождаш из крепостта през 13 век. Невероятно. Мистично.
Развалините са пълни с входници и зали, стълбички и стаички, едиственото осветление в които ти е само свещта, дадена ти на касата. Влизаш отнякъде, изгубваш се и най-ненадейно излизаш от друго място. 
Река Рейн е дълга 1 320 километра. В този петък на юни не ги пропътувахме всички. По двата й бряга са накацали стотици замъци, крепости и дворци (само в моята карта бяха упоменати подробно 127). В този петък на юни стигнахме до 4 от тях и влязохме в 3. Но тези три бяха толкова различни, уникални и запомнящи се, че 1270-те думи, с които се опитах да ги опиша едва ли са успяли да ти ги „покажат“. Уморени, но доволни излязохме от Райнфелс в 18.30 и поехме по магистралата към Франкфурт.
И към нови пътешествия.
Books and Cookiez 