Есенно-пролетни уикенди на Езерото

Сериозно обмислям идеята да прекръстя отново името на този блог (:)). Този път на Местенце за уикенда. Причината е проста – всяка събота сутрин (а понякога и в петък късно следобед) товарим детето, куфара и фотоапарата и потегляме към някое (магично) местенце в България.

Миналата бяхме в Къщата на художника в село Езерото, Габровско.

В събота сутрин след закуска с кафе и кроасани, подбрахме още една кола народ (куче, дете) и потеглихме. Пътя до там е лесен, стига се за има няма два часа. По магистрала „Хемус“ до Ябланица, оттам по главния път София – Варна до Севлиево, после отбиваш към Габрово. Щом стигнеш до Етъра, продължаваш още 5-6 километра по неасфалтиран, но хубав път, докато стигнеш до китното селце, сгушено в Габровския балкан.

Понеже не бързахме много, стигнахме за малко повече от 2 часа, по-точно към 14.30. Нужда от запознаване с обстановката нямахме, тъй като само преди няколко месеца отново бяхме тук за един (този път пролетен) уикенд. Времето беше страхотно, така че веднага се насочихме към барбекюто. За мързеливия съботен следобед (както и за вечерта) няма да разказвам. Снимките сигурна съм говорят сами за себе си.

Сигурна съм си спомняш че неведнъж съм казвала, че не обичам да се връщам на места, на които вече съм била. Особено ако имам хубави спомени от тези места. Няколко са изключенията и Къщата на художника е едно от тях. Защо? Отговор нямам. Или поне не е един. Има някаква магия в огъня, в малките неща,в гоненето на призраци по късна доба, в духа на мястото и в ракията, изстудяваща се под студения чучур.

Ако се питаш къде е езерото от името на селото, ето го:

По същата пътечка можеш да стигаш до Заслона, разходката си заслужава, дори да не стигнеш до там (а ние не стигнахме, нито този уикенд, нито по Гьоргьовден). А всичко преди и по време на тази разходка ме караше да забравя, че е неделя и че на следващия ден ме очаква суетата на делничния софийски работен ден.

На където и да се насочиш след село Езерото – дали за миш-маш и крем карамел в Андъка, или за рибена чорба в крайпътно ханче до Казанлък, спомена за къщата със сигурност ще те върнат отново там. С мен така се случи.

За феите, таинствата, традициите и малките неща

Като дете често се питах какво ли е да имаш фея орисница. Сещаш се нали, като онези от приказката за Спящата красавица – дето наричат детето да притежава всички невероятни качества, присъщи за всяка малка принцеса. Да пее прекрасно, да танцува като истинска балерина, да говори изящно и т.н.

Днес като по чудо отново разбрах какво е. Сега ще ти разкажа за тайнството наречено Погача. И по-точно за Погачата на малката Леа и нейната майка Вики.

Малко за традициите. Според думите на старите баби първите 40 дена новороденото и родилката се намират между живота и смъртта. През това време бебето се държи настрана от „нечисти“ очи, а на 40 ден от раждането му, то и майка му се очистват с молитва и са готови да ги „види“ света.

По-рано миналата седмица намерих във входящата си поща една страхотно сладка покана, на която не можах да устоя. Не само защото обичам бебето и майка му, но и, признавам си, исках да се почувствам като феите – онези от приказките. Та взех със себе си, както бях помолена, добро настроение, облякох дреха, от която да мога да скъсам конче и запремислях какво да орисам за малката принцеса, и в малко след 13 часа днес се явих на първото парти (само женско, разбира се) на Леа Александрова.

Сега пак за традициите. На Погача детето се дарява с дреха, на майката се носи нещо сладко, за да й е сладка кърмата, а присъстващите се гостят с предимно сладки неща, за да е сладък живота на детето. Разбира се централно място заема самата погача

– сладка питка, замесена по тъмно от майката, и купичка с мед. Освен това на това парти имаше много домашно приготвени вкусотийки (за малките неща), много смях и освен всичко друго Мартини с малко лед и много маслини.

За сладките приказки, Агнесите и домашно приготвеното Тирамису няма да ти говоря. Това ще остане сред онези малки неща, които никога няма да научиш 🙂 Те остават между четирите стени и мързеливите неделни часове и десетината момичета, присъстващи на партито.

Това, което ще научиш обаче е ритуала на едно тайнство. И защото от опит знам, че е много лично, няма да използвам имена. Когато всички гостенки пристигнат майката и бебето се настаняват на един стол. Тогава две девойки вземат специално приготвена кърпа, която държат над главите на майката и бебето. Трета мома взема питката и я разчупва над тях.

Едно парче  се полага в наречена кърпа и всяка една от орисниците минава, поставя по една желязна пара (за здраве и за да си купи бебето сън) при парчето и нарича.

След като всички минат, свекървата захранва с питка и мед майката, а една от девойките завръзва кърпата с парчето питка и паричките със специале възел (нито много хлабав, нито много стегнат).

Майката  качва вързопчето на най-високото място в къщата, където то трябва да престои една година.

След този ритуал, идва не по-малко сладкия ритуал на отварянето на подаръците. А те бяха тематични – от дрешки (но не в розово:)) и играчки, до архив от списания от август 2010 – месецът в който тя е родена, за да може след години да прочете какво друго важно се е случило когато тя се е родила.

Погачата на Леа не е първото такова събитие на което присъствам. Като изключим тази на Алекс (от която почти нищо не помня), съм орисвала на всички приятелки, които са раждали. Но тази беше специална. Заради Вики и малките неща, заради тайнството, което се случва под кърпата в този така необикновен миг за една майка и нейното бебе, заради ролята ми на орисница.

Времето отлита бързо и аз с охота откъсвам конче от дрехите, с които съм облечена и го поставям над главата на спящата Леа на изпроводяк. Пожелавам й сладък съм и като прекрачвам червения конец пред прага на дома, наум повтарям това, което преди това, казах на глас пред червената кърпа:

…Пожелавам ти да живееш в един прекрасен свят. да сбъднеш всяка една своя мечта и да си безкрайно щастлива. Нека животът ти е осеян с красота и усмивки…

P.S. Вики, Леа, много ви благодаря!

Изгубена в Троя

О, Музо!….

Не знам какво очаквах от Троя, но определено не беше това, което видях. Сигурно много си чувал, гледал, чел и т.н. за разкопките на предполагаемия велик град до днешния Чанаккале. Аз определено бях. И много исках да отида и да го видя. Да пипна историята. Да видя битките, хубавата Елена и славния Хектор. Е отидох, видях и … нищо не се случи.

Троя е може би една от главните исторически забележителности на днешна Турция. Едно от местата, на което ни посрещнаха задължителните автобуси с японски туристи. Много е лесно за откриване. Слизаш от ферибота на Чанаккале, продължаваш 20-тина километра по главния път за Измир и там на табелата завиваш вдясно и караш към 5-6 километра по пътя до бариерата на касата на входа на Троя. Входа е 15 лири на човек. Тук може би трябва да кажа, че и на трите исторически места, на които отидохме в Турция входната такса беше относително висока (15-20 лири). Децата (поне моето, което е на 5 години) влизат без пари. Плащаш, вземаш билетчето и продължаваш още малко до централния вход.

Там те посреща естестено Коня (Троянския:)).

За това какво е станало едно време в Троя, как е била разкопана от Шлиман и какво е намерено по-късно се е писало много.

http://troq.dir.bg/_wm/news/news.php?df=37196&dflid=3&nid=31497

Ако си видял всичко това и все още искаш да видиш още ти предлагам да ме последваш. Нашата (семейна) обиколка беше експедитивна – останалите от групата ни чакаха на входа да продължим пътя към България и малко по-различна.

Въпреки че започна традиционно – вляхме се в тълпата японски туристи и се качихме първо на коня. Докато се опитвах да опазя Троянския кон от унищожение от страна на Алекс, си мислих дали Одисей наистина е бил толкова умен или пък троянците не са били достатъчно досетливи.

Начало на обиколката – ами от началото. Тук за разлика от останалите антични разкопки на които бяхме, не можеш да се разхождаш напред назад където си искаш. Има точна пътека, която следва ясен маршрут. Очаквах да снимам величествени сгради, статуи, гордо изправени колони, останки от храмове – е, не можах. Просто ги няма. Троя е всъщност са 9 отделни града, от 9 различни епохи, насложени един върху друг.

Не ми е много ясно как се оправят историците в този хаос от епохи и останали камъни. Това, което са изкопали и намерили е натрупано на едно място описано, категоризирано и консервирано. Случва се да се натъкнеш на напръв поглед една стена, която обаче всъщност са две от две различни епохи. Без гид тук не можеш да се оправиш. А може би не трябва.

Следвам отъпканите от туристите пътеки и не мога да спра да се питам това ли е мястото, на което се е водила прочутата 10 годишна война за хубавата Елена. И ако да наистина ли трябва да го откриваме.

Докато следвам пътя на обиколката ми се приисква да прочета отново Илиадата. Да си припомня историята, местата, героите. И, признавам си, да сравня описанието с видяното и прочетеното тук.

Накрая – един съвет от мен: мини през малкия музей в края на обиколката, качи се отново на коня – ще го видиш с други очи, и ако имаш време седни да хапнеш в заведението преди входа. Специалитетът е троянска мусака по оригинална древна рецепта. Така я рекламират поне. Не знам дали е на 3000 години, но беше вкусна. След това си вземи нещо за спомен – малко дървено конче, магнитче със символа на Троя или лък (от Хекторово време),… и се сбогувай с този велик град.

Не знам дали видях истинската Троя на Приям. Със сигурност очаквах да е по-различна. Но си тръгнах удовлетворена, намерила частица от историята в себе си и в изгубено място.

Виж и останалите снимки тук.

Останалите истории, които научих в Троя, щи ти разкажа друг път.

Здравей, свят!

Казват лекувало времето –

времето не лекува!

Мъката като жилите –

с възрастта се подува

Времето е проверка

за болестта голяма.

То би помогнало само там,

където болка няма!

Емили Дикинсън

Време за приказки

Много, много отдавна в османски времена страховита чума нападнала тези земи. Събрали се старейшените на областта – ходжи, свети мъже и други учени хора, да умуват каква е причината за това нещастие. Мислили, мислили и накрая стигнали до извода, че за всичко е виновен Панолип, отшелник, живеещ на този хълм в самота и мизерия. Освен всичко друго името му било и едно от прозвищата на Дявола. Решили старейшините да го накажат. Панолип научил за това от един овчар и решил да ги надхитри. Приготвил голямо пиршество – на масата сложил всякаква позната на хората храна, имало дори майчино мляко. Когато съдниците се качили на хълма и видели трапезата, забравили за наказанието и се отдали на пира. През това време Панолип избягал и никой повече на чул за него. Оттогава това място е известно като Saytan Sofrasi (Дяволската трапеза).

Дяволската трапеза е една от главните атракции за туристите в Айвълък и околността. Намира се непосредствено след махалата Саримсъклъ по пътя за Айвълък на има няма 6-7 километра. Просто на първата отбивка завий вляво и карай само напред. Моят съвет е да паркираш малко под официалния вход. Не за друго просто таксата за паркинга тук (и навсякъде другаде по забележителностите в Турция) е 3 лири. Отиди към 18 часа, за да имаш време да се полюбуваш на гледката. От централния вход вляво има каменна отворена книга, в която е разказана легендата на турски и английски език. Има няколко кафенета и ресторант.
Всяка вечер към 18 часа туристи

и местни

се качват на хълма за да гледат (снимат) залеза. Гледката си заслужава. Дори и без залез. От хълма се разкрива невероятна панорама към заливчетата и островчетата в тази част на Егейско море. Ако си почитател на изкачването на хълма има специални маршрути (ние не сме, така че със Зафирата). Отиди по-рано, за да имаш време да се насладиш на гледката, да пиеш чай, да прочетеш легендата за местността, да позиционираш статива и да настроиш фотоапарата. Местните казват, че ако си пожелаеш нещо по залез на Дяволската трапеза, то се сбъдвало. Е качих се, чай не пих, но снимах. Много. И си пожелах нещо. Няма да ти кажа какво, но ако се сбъдне ще научиш ;).
И накрая още една легенда свързана с този хълм. Тази за Дяволската стъпка. Старите хора казват, че от този хълм Зевс е наблюдавал развоя на Троянската война. (Честно казано това нещо го чух поне на още три места в непосредствена близост до планината Каз). Според друго предание тук се намра една от портите към Рая. Когато Зевс (?) решил да прогони Дявола от Рая, той натоварил с тази задача богинята на Луната Селена. Селена извела Дявола именно от тази порта. В мига, в който той излязал от райските двери, стъпил с единия си крак на този хълм, а с другия на остров Лесбос и избягал. Днес тук още може да се види Дяволската стъпка.

Защо е тъжно когато лятото си отива

Този въпрос си задавам години наред с последните метри на оставащото зад мен море. И отново.
Върнах се. Лятото свърши. Морето остана зад мен на стотици километри. Тъжна съм.
Но беше мого хубаво. Донесох със себе си в София ласките на последните топли слънчеви лъчи за тази година, следи от морска сол по кожата ми и много пясък по босите си крака.
И още нещо…
Тази година бяхме на море в Турция, в Айвълък. Знам, звучи мако пенсионерски, няма го блясъка на Анталия, шума на Бодрум или артистичността на Кушадасъ, но за семейна почевка в малко дете си е супер. Казвам го от опит, преди три години ходихме пак там и пак с детето, но с автобус. Този път тръгнахме с колата. За осемте дена на ваканцията изминахме повече от 1600 километра в двете посоки. Чувал ли си хората да казват „не се връщай не местата където си бил и много ти е харесало, ще се разочаловаш“. Аз бях. И така се получи. Не ме разбирай погрешно починах си, разтоварих се, отидох навсякъде където исках, направих почти всичко, което бях планирала (е, ще трябва да се върна трети път, за да пия чай в Таш Кайве в Джунда и да ям риба на крайбрежието, някой ден).И все пак…

Видях синя медуза

Пипнах и опитах морски таралеж

Гмуркахме се заедно с Алекс в Егейско море

Качихме се, заедно със всечки деца на скоростно влакче.

Гледахме залеза над Дяволската трапеза

Пихме вода от лечебните извори на Асклепиона в древен Пергамон (днешна Бергама)

Докоснах античната история на Акропола на Пергамон

Спускахме се на скоросна пързалка (е, не беше много скоросна)

Видях паметника на Руми в Джунда

И влязох в Троя

Не е малко, нали?
Ще ти разказа за всичко това в следващите няколко дни.

Освен пясъка по краката и солта по тялото от Турция си донесох още кедрови ядки за ментов чай; една торба с подправки, купени на пазара; домашен сапун от маслини; шал от Джунда; много камънчета, събрани по морския бряг; зехтин (купен в последния момент!); крем за ръце от маслини; реплика на дървения кон на Троя (за колекцията ни от малки джвъчки от местата, на които сме били); и реплика на символа на Троя. По пътя към България си дадох и едно обещания. Него нма да ти го кажа, но ще ти кажа дали съм успяла да го изпълня някой ден.
А, да, имам и към 2000 снимки, които трябва да прегледам, опиша, подбера и кача, така че да ги видиш и ти. Бъди търпелив!

Голямото нощно пътуване към Турция

Случвало ли ти се е да си толкова развълнуван и да очакваш с такова нетърпение някое пътуване, че да не можеш място да си намериш. На мен ми се случи. С такова нетърпение чаках тази почивка, че чак не можах да повярвам, че чак не можах да повярвам, че дойде. Сега ще ти покажа и разкажа, за едно много дълго и много чакано пътуване.
Тръгването – в 00.30 през нощта на 1 септември. Сборният пункт беше OMV-то на Бояна. Две коли – проверено, 7 пътника (като броим и двамата шофьори) – проверено, навигация – на лице. За нея – навигацията, ще стане дума и след малко. Пътят не е много 720 км, а крайната цел – Айвалък.

Тръгнахме – Metallica, 150 км/ч, много кафе и добро настроение. Магистрала Тракия ни е до болка позната, но след табелата за Свиленград нещата рязко се промениха. Кратата изчезна. Попаднахме в черна дупка. И така до границата. Тъмно, пусто и непознато – все едно не сме в България. Пътят до границата ни отне около 4 часа. И като капак на това след паспортната проверка ни заваля такъв дъжд, че сълзи напълниха очите ми. Отивахме на море, а навън беше 13 градуса и небето така се беше затулило, че не виждах кога изобщо ще се оттули. И така до Галиполи (или както е турското му име Гелиболу). Оттам на ферибота.

Половин час треперене, снимки и трениране на походката на Джак Спароу и вече бяхме на друг континент. Да, ама времето си оставаше все така студено, дъждовно и тъжно. По пътя за Чанаккале задуха и силен вятър, въобще класика. Ти да не си помисли, че отивахме на море. Аз със сигурност вече се чудех накъде сме тръгнали. Но, о Богове, след Чанаккале небето взе да прослетлява бавно, но сигурно.

Ето там е морето!

Пътят взе да се вие по склона на планината Каз (Троя, Парис, първият конкурс за красота – сещате се Афродита, Артемида и Атина). И градусите на термометъра започнаха да се покачват – малко по малко с всеки изминат завой. Минахме покрай Троя, десетки сгушени градчета край морето и много, ама много маслин Ако някога ме попиташ как изглежда според мен Рая, направо ще ти покажа снимка. На Руми също:)

След като слязохме от планината вече търпение не ни беше останало. Броях километрите, намалях мащаба на картата на навигацията, Алекс неистово имитираше Магарето (от Шрек) на задната седалка, а Айвалък все така си оставаше някъде в далечината. Вече дори не ми се снимаше, исках просто да пипна морето. И, както стават хубавите неща, съвсем ненадейно стигнахме. Е имаше малко изнервяне на колата зад нас, след ато не завихме на табелата за Айвалък, а продължиме още 5 километра, но пътуването със сигурност си заслужаваше.

За всичко останало ще ти кажа друг път.
А снимките от пътуването можеш да видиш тук:)