Книгата

Когато съм тъжна чета книга. Една точно определена книга – „Гордост и предрасъдъци“. Ако ме питаш защо точно нея – няма да мога да ти отговоря. За пръв път я прочетох в гимназията, не помня 9 или 10 клас. Тогава английски език ни преподаваше една супер надъхана мацка, току-що излязла от университета. Тя бе включила заглавието сред задължителните сред учебната програма. Тук ще отворя една скоба и ще кажа, че наистина съм благодарна на госпожица Гергана за оформянето на литературния ми вкус в тази възраст. Та за „Гордост и предрасъдъци“ – отначало много се противях. Бях убедена, че няма да ми хареса. Добре де, ама грешах. Не само ми хареса, направо се влюбих в нея. Още една скоба (започва да ми става навик), тогава, първия път, я прочетох на български. Така се правихме на много отворени и четяхме книгите за часовете по английски. Мисля, обаче, че госпожица Гергана знаеше това. Прочетох книгата бълвално за 24 часа. Което си беше изумително по онова време. Толкова ми хареса.
Та да се върнем на причината за поста. Днес съм тъжна. Причини колкото има, толкова и няма. Те всъщност са без значение. Но тази вечер се нуждаех от госпожица Остин. За съжаление дадох моето копие преди време на една позната да си упражнява английския, и тя така и не ми го върна. Затова пък има iBookstore :). А по хубавото е, че от снощи и аз го имам. Ще ти кажа нещо – не съм особено голям почитател на е-книгите. Не че нещо, но по цял ден чета нещо на екран. Искам вечер да усетя успокояващия аромат на хартия и мастило докато се приспивам. Но като няма друг начин – и iPhone спасява положението. И за да съм съвсем в духа на този пост, ще ти призная, че го пиша от същото устройство, за което стана въпрос вече. Оттук и значителното увеличение на печатните грешки.
А ти какво ще четеш тази вечер?

Три години по пътищата на блогърството

Е, не особено успешни, де. (Като се има предвид от колко време не съм влизала тук.) Но едно по едно 🙂
Преди три години на този ден открих пред себе си и за теб едно специално местенце от моя дом и себе си – любовта ми към пътешествията и желанието ми да пиша за тях. Днес една чиста случайност ме подсети за това. Не съм влизала да пиша в блога от почти една година. Оправдания колкото искаш – върнах се на работа, синът ми тръгна в първи клас, бебето – на ясла, лаптопа ми остана с разбит монитор… Оправдания, но не извинения. Защото през тази година си попътувах – открих замъка на Дракула и магията на Трасилвания; прекосих Ламанша и стигнах до Лондон и не на последно място оставих душата и сърцето си в Тоскана.
Мечтая да открия и още по-великолепни места.
Не ми се иска да ти обещавам, че веднага, утре, до края на седмицата ще ти разкажа (и покажа всички тях), защото като знам колко съм сериозна едва ли ще стане, но обещавам на себе си, че ще опитам. Защо? Защото моето местенце ми липсваше и пишейки тези няколко реда бе като завръщане вкъщи.
А колкото до повода – за да пожелая „Честит рожден ден“ на блога си, позволи ми да ти покажа малко от моите местенца за последната година:)