Бегония с цвят на сьомга

Всяко едно от цветята на моята тераса има история. Не в смисъл, че е свързано с историята, а че появата му на заветната тераска не е случайна. Например жасмина (същия, за който ти разказвам от едно два-три месеца) пътува има няма 400 км, за да се озове и да ароматизира тази прашна софийска тераса. Но и днес няма да научиш как точно стана това. Днес искам да ти разкажа за най-новото ми цвете и най-вече за това как се намести между жълтото си сестриче и жълтата хризантема. И преди да кажеш нещо, не, не е розово – цвета е съомга (или ако ти харесва повече – корал).Днес имах гости. На кафе по женски у нас дойде моята нова приятелка Леа (която не бях виждала от първото й парти – отново женско, разбира се) и нейната майка – Вики. И понеже пътя до нас го няма на GPS-a, или на традиционните карти, а на моите умения като навигатор може да разчита (да се чете – да ги разбира) само Иван, излязох да ги посрещна.

У нас пихме кафе – по женски, играхме със забравените в килера играчки на Алекснасладихме се на прохладата и цветята на терасатас Леа пак играхме, а майка й обеща да й сложи от моя лак за нокти, който тя толкова много хареса (Вики, ще проверя!).

Накрая след като се наядеси тръгна, но не преди да ми обещае отново да дойде на гости. Дотогава за мен остава да си спомням за това гостуване всеки път, когато погледна новото си цвете – бегония, но не розова, а цвят сьомга.

P.S. Единствено трябва да й намеря подходяща саксия, нали?

История с аромата на Истанбул

Когато започнах този блог преди около година, бях напълно наясно, че за две неща няма да пиша тук. Първото е готвенето. Не че не мога или не обичам да готвя. Напротив. Просто не се чувствам достатъчно добра, за да ти описвам подвизите си в кухнята. Имам си други за това. Тях чета и следвам с огромно удоволствие. Второто нещо са книгите. Тук причините бяха напълно различни. Аз дотолкова обичам да чета, че свързах професионалния си живот с това да чета непрекъснато. И понеже работя това, а направих Mestence, за да се откъсна от работното ежедневие, а и поради факта, че във всичко, което правя влагам много от своите емоции и преживявания, до този момент, с едно изключение, не съм си позволявала да ти разказвам за моите любими книги, излезли или не още.До този момент. Не знам дали ще пиша отново за книги, но за тази книга и нейната авторка просто не мога да не ти разкажа. Книгата е КОПЕЛЕТО НА ИСТАНБУЛ, а авторката е Елиф Шафак. От момента, в който отворих първата страница, аз бях буквално пометена. Престанах да съм тук и сега. Пренесох се в Истанбул. Бил ли си някога на турски пазар? Ако си бил, то със сигурност знаеш за какво говоря. Особено в онази част, в която се предлагат подправки. Так цялото ти същество се изпълва с аромата на познато и непознато, на сладко и люто, на традиция и още нещо. С КОПЕЛЕТО НА ИСТАНБУЛ, Елиф Шафак успява да постигне същия ефект. Не само поради факта, че всяко нова глава на книгата носи името и мириса на типична турска подправка, ядки или друга вкусотия.Книгата те кара да я усетиш. Както аз я усетих. Усетих дъжда, стъпих в локвите по тротоарите на Истанбул, помирисах града. Няма как да е иначе. Елиф Шафак е писател, притежаващ дарбата да показва историята, която пише. Това е много рядка дарба, повярвай. Елиф Шавак е и писател притежаващ още една много рядка дарба – да казва, без да иска, много истини на хората със своите истории. Така беше с ЛЮБОВ, така е и с КОПЕЛЕТО НА ИСТАНБУЛ.

Каквото и да пада от небето, не го проклинай. Включително и дъжда.

Каквото и да се сипе, колкото и проливен да е пороят или ледена суграшицата, никога не бива да ругаеш онова,  което са ни отредили небесата. Знае го всеки.

(КОПЕЛЕТО НА ИСТАНБУЛ, Елиф Шафак, преводач Емилия Л. Масларова, Егмонт България, 2011)

Ето как започва тази книга. Повярвай ми, много усилия ми костваше да не я прочета за една нощ. Защото, ако трябва да цитирам прочетеното преди време мнение на една читателка по повод ЛЮБОВ, “това е история, която копнее да бъде прочетена на един дъх”. Не заради самата история или пленителния сюжет, въпреки че  и двете заслужават вниманието ти. Ако не заради друго, то заради факта, че това е книгата, който изправя Елиф Шафак пред съда, обвинена в обида към турската национална идентичност. Причината – факта, че слага в устата на една от героините си думата ‘геноцид’, за да опише турско-арменския конфликт от началото на миналия век. Оправдана е. Но аз отново се отплеснах, причината да искам да я прочета на един дъх е фактът, че това е една от малкото книги, до които съм се докосвала, които са в състояние да ме отнесат по средата на случващото се. Без да искам се озовавам на една маса с жените от семейство Казанджъ, по време на вечеря. Усещам аромата на  приготвените от леля Джеврийе пълнени чушки, помирисвам забравената от Зелиха канела. Няма как да е иначе. Думите не са просто написани, те са нарисувани, почувствани, споделени. Но не се бой. Не ти разказвам за поредната история, тип ЛИСТОПАД, която утре ще можеш да видиш по някоя от телевизиите. Разказвам ти история, която веднъж прочетена, ще запазиш в сърцето си, ще запомниш и ще се връщаш към нея. Затова я прочети. А после можеш да ми кажеш била ли съм права.

Един по-различен нюанс на розово

Розовото не е моят цвят. Никога не съм можела да възприема майките, които обличат момиченцата си в онова бонбонено розово, което само Барби е достойна да носи. Мислех си, че ако някога имам дъщеря, то тя задължително никога няма да се докосне до този цвят. Един съвет – внимавай в какво се заканваш. Нещата не винаги се получават така, както на теб ти се иска.Всичко започна със едни съкъзчета, които свекърва ми ми даде. Жената твърдеше, че са червени, а то какво се оказа… После на шега и без да се замислям си взех от любимия цветарски магазин едно английско и едно кралско мушкато – без да обърна внимание, че и те розовеят някак си. И изведнъж терасата бе превзета от различни нюанси на розовото.Като капак моята любима приятелка Краси, домъкна вкъщи толкова много розови дрехи за бебето (въпреки категоричната ми забрана), че старият скрин на баба се оказа тесен да ги побере. Нямаше и как да и се разсърдя, почти всяко ми беше презентирано като любимо на Елина. А аз определено имам слабост към това дете. И така, без да искам и въпреки нежеланието ми, живота ми е на път да поеме розова посока. Кой знае може да е в един по различен нюанс на този така не любим на мен цвят…

Носталгично по Австрия

Пътува ми се. Много. Закотвена в горещината на големия град, изпитвам носталгия по онази тръпка да запалиш колата и да потеглиш нанякъде с карта и фотоапарат. В носталгията компания ми правят само безбройното много снимки, които пазя в компютъра си. И спомените, разбира се.

Съжалявам, че ти звуча толкова депресирано. Но в един момент стигнах до извода, че така звучат самотните дни, чашата студен чай и уморените от жегата цветя на терасата ми, които чакат следобедния летен дъжд, както аз чакам да отворя папката със снимки, които да ме отнесат много, много далеч. Този път в Австрия.

Но, моля те недей да бъркаш. В Австрия все още не съм ходила в онзи смисъл на думата, който ти разбираш от казаното до момента. Само съм минавала. На път за Франкфурт. Но пътя със сигурност си заслужава да бъде показан. И разказан.Пътят от Словения до Германия не е много дълъг. Но е много красив. Предният път те оставих да се наслаждаваш на малкото китно градче Камник в Словения, а ние с Иван потеглихме по пътя на дрогата.Чак пък? Така го краси Иван, защото честно казано на такова приличаше. Е, поне в западния си вариант. Тук има къде, къде по сполучливи попадения. Но да не се отплесвам. В страни от утъпкания от колите магистрален път се вие  много по красив – този, минаващ през известния словенски ски курорт Кранска гора. Известен, известен, ама аз за пръв път го чувах. Че е красиво, няма да те убеждавам. Красиво е! А после какво те чака. Минаване на граница като от филм за Индиана Джоунс. Ние нали си имахме едно на ум, от опит със сърбите и спираме на всяко дръвче. Е, те хората отдавна са спрели да спират там. Ама нейсе.Оттук нататък имам само една дума за братята австрийци – виражи. Те явно не я знаят. Ужас ти казвам. Но хубав. Малко въртене из китното градче Вилах

и оттам магистрала. Но каква. Важно е да знаеш, че трябва да си набавиш винетка, за да пътуваш из Австрия. Цената на десетдневна такава – по-мaлки няма, е 8 EUR, още 9.50 EUR  ще платиш след като минеш тунелите  (3 на брой, дълги по 15-20! километра) край Залцбург, магистрала Тауерн. През целия път ни валя дъжд. Не силен, просто дъжд. Не можеше нищо да се снима. А имаше какво. Алпите са невероятни. Красота. Може би заради дъжда лилавите крави се бяха покрили.Но за всичко друго мисля да се върна някой ден там. Да не си помислиш че са някакви свръх хора, постигнали утопичен идеал. Ремонти има – повече от България, задръствания също. Такива задръствания не бях виждала до сега. Но няма нерви и луди хора. Всеки спокойно си чакаше да мине. Ние също. И добре, че чакахме, защото видяхме ето това.Напуснахме Австрия, както и влязохме в нея – неусетно. Оставаха ни още някакви си 400-500 километра, така че се върнахме на магистралата. Е, тя германската магистрала не е като другите, но за това друг път. Сега те оставям, защото граховата крем супа е готова. А ти ако щеш вярвай, но от този кратък разказ и на мен, и на цветята ми ни стана по-добре. А може би влияние има и факта, че излезе вятър.