Отвъд релсите до Разбоишкия манастир

Разбираемо сме изморени. От безкрайните празници, от социалната дистанция, от непрекъснатото стоене вкъщи. Днес слънцето препича и последното нещо, което искам е да си остана вкъщи. Ако можех веднага бих си стегнала куфара за месец-два, но и три-четири часа навън ще свършат работа.  От край време се каня да отида до парка „Врана“, а енигматичната Царска гара на Казичане ми е мечта. Та след заслужено наспиване и дълго кафе, след две-три прочетени глави, задължителните съботни палачинки на И. и неуспешен опит да си открия слънчевите очила, най-сетне излязохме.

Следизолационно из Кюстендилско

Да, и ние! Тези два месеца ми се сториха като 200 години. Сякаш в един момент (прекрасен, слънчев петъчен ден) си живеех в моя си свят (София, България, 2020 г.) и в следващия съм пренесена из страниците на някой антиутопичен роман. Сюреалистично! В един момент ми се струваше, че физическото общуване с хората е някакъв далечен спомен. Но… слава Богу, не бе и на 16 май след повече от 80 дни видях табелата “София” в огледалото за обратно виждане.