Помните ли летата на село? Онези, в които ни нямаше по цял ден и баба и дядо не можеха да ни съберат от улиците. Онези, в които тичахме, падахме, ставахме и продължавахме да тичаме. Онези, в които гонехме светулки по здрач и ги събирахме в буркани. За онези лета става дума тук.
Има ощеУморена съм! От пътя, от емоцииите, от факта, че не са минали още 24 часа, а слънцето и морето вече ми липсват.
Когато почивката свърши остават само спомените и неопределения копнеж да се върнем отново там. В безвремието!
Това са само парчета от моите 10 дена на безвремие. Очаквай продължение…
Казват, че древногръцките богове ходели в Пелион, за да си почиват от уморителната работа да се бъркат в живота на смъртните 🙂 Аз също отидох. И намерих райско кътче. Вече цяла седмица го споделям с теб – малко по малко. Сега вече мисля да завърша, но преди това ще ти покажа рая, в който бях (буквално името на къщичките означава „Рая на Кира“, а Кира е една от нимфите на Посейдон, така че трябва да знае). Има още
Започнах този пост преди два дена, но… Болни деца, разхвърлена къща, така и не стигах до компютъра. Сега, откраднала няколко мига от деня, мисля го завърша.
А той, постът, е за миналата година. Една прекрасна година за мен. Пълна с радостни мигове, съкровени мигове и вдъхновени мигове. За последните искам да ти споделя сега, за да мога да затворя с усмивка вратата на миналата и да посрещна новата все така вдъхновена.
Не пътувах много. Даже никак. Това беше нещо, с което ми беше трудно да се свикна, защото много пътувам. Обичам и ми липсва. Но все пак. Съвсем в началото на 2011 посетих за втори път (по работа) един от най-красивите за мен градове – Прага. Не съм ти разказвала за това пътуване, просто защото няма какво. Бях в командировка и използвах ранния полет и свободното време, което той ми осигуряваше, за да се докосна, макар и за секунда до магията на този град. Едно ще ти кажа – не е хубаво да пътуваш сам. Няма с кой да споделиш изживяването. Няма с кой да се възхитиш на красотата. Няма с кой да изпиеш по една бира. Но пък бях вдъхновена да се завърна там един ден – с компания и да изживея Прага.
Второто ми пътуване беше тривиално и малко трудно – великденско до морето. Трудно, защото бременността ми вече беше напреднала и се оказа доста трудно да пътувам. Но пък докосването до вълните си заслужаваше. Винаги си заслужава. Морето е едно от нещата, които ме вдъхновяват. Наистина. Зарежда ме и ме кара да се чувствам жива.
След това дойдоха цветята. Някак на шега, но се оказа вдъхновение не само за мен. Благодаря на Вихра за онлайн подкрепата и на Иван за страхотния подарък. А удоволствието да пиеш кафе в компанията на спящо бебе и упояващия аромат на цветя е незаменимо. Това е едно от вдъхновенията, които ще запазя и за тази година.
И книгите. Без тях не мога. Чета непрекъснато, много, вдъхновено. Всяка една прочетена книга остава по нещо в душата ми, но книгите на Елиф Шафак са оставили много. И искрено се радвам, че пътешествието ми с тях ще продължи. Нямам търпение и обещавам да ти разкажа, въпреки че както съм казвала не обичам да пиша за книги (мисля си, че някак не е честно от моя страна, все пак това ми е работата).
Белослава. И не само тя. Александър също. Децата ми ме вдъхновяват всеки ден, всяка минута. Усмивките им ме карат да се смея, очите им ме карат да виждам света по нов начин. Карат ме да мечтая и да живея. Това чувство е незаменимо.
2011 година беше вълшебна за мен. Пораснах (и не само в прекия смисъл на думата). Научих много неща. Получих много неща. Щастлива съм и искам да го споделя с теб. Искрено се надявам, че 2012 ще е същата.
Пожелавам ти една вдъхновена година, пълна с чудеса!
P.S. След като се научих да слагам воден знак на снимките си (при това с photoshop), мисля, че е време да се науча да слагам само откаси от публикациите на началната си страница 😉
Този въпрос си задавам години наред с последните метри на оставащото зад мен море. И отново.
Върнах се. Лятото свърши. Морето остана зад мен на стотици километри. Тъжна съм.
Но беше мого хубаво. Донесох със себе си в София ласките на последните топли слънчеви лъчи за тази година, следи от морска сол по кожата ми и много пясък по босите си крака.
И още нещо…
Тази година бяхме на море в Турция, в Айвълък. Знам, звучи мако пенсионерски, няма го блясъка на Анталия, шума на Бодрум или артистичността на Кушадасъ, но за семейна почевка в малко дете си е супер. Казвам го от опит, преди три години ходихме пак там и пак с детето, но с автобус. Този път тръгнахме с колата. За осемте дена на ваканцията изминахме повече от 1600 километра в двете посоки. Чувал ли си хората да казват „не се връщай не местата където си бил и много ти е харесало, ще се разочаловаш“. Аз бях. И така се получи. Не ме разбирай погрешно починах си, разтоварих се, отидох навсякъде където исках, направих почти всичко, което бях планирала (е, ще трябва да се върна трети път, за да пия чай в Таш Кайве в Джунда и да ям риба на крайбрежието, някой ден).И все пак…
Видях синя медуза
Пипнах и опитах морски таралеж
Гмуркахме се заедно с Алекс в Егейско море
Качихме се, заедно със всечки деца на скоростно влакче.
Гледахме залеза над Дяволската трапеза
Пихме вода от лечебните извори на Асклепиона в древен Пергамон (днешна Бергама)
Докоснах античната история на Акропола на Пергамон
Спускахме се на скоросна пързалка (е, не беше много скоросна)
Видях паметника на Руми в Джунда
И влязох в Троя
Не е малко, нали?
Ще ти разказа за всичко това в следващите няколко дни.
Освен пясъка по краката и солта по тялото от Турция си донесох още кедрови ядки за ментов чай; една торба с подправки, купени на пазара; домашен сапун от маслини; шал от Джунда; много камънчета, събрани по морския бряг; зехтин (купен в последния момент!); крем за ръце от маслини; реплика на дървения кон на Троя (за колекцията ни от малки джвъчки от местата, на които сме били); и реплика на символа на Троя. По пътя към България си дадох и едно обещания. Него нма да ти го кажа, но ще ти кажа дали съм успяла да го изпълня някой ден.
А, да, имам и към 2000 снимки, които трябва да прегледам, опиша, подбера и кача, така че да ги видиш и ти. Бъди търпелив!
Случвало ли ти се е да си толкова развълнуван и да очакваш с такова нетърпение някое пътуване, че да не можеш място да си намериш. На мен ми се случи. С такова нетърпение чаках тази почивка, че чак не можах да повярвам, че чак не можах да повярвам, че дойде. Сега ще ти покажа и разкажа, за едно много дълго и много чакано пътуване.
Тръгването – в 00.30 през нощта на 1 септември. Сборният пункт беше OMV-то на Бояна. Две коли – проверено, 7 пътника (като броим и двамата шофьори) – проверено, навигация – на лице. За нея – навигацията, ще стане дума и след малко. Пътят не е много 720 км, а крайната цел – Айвалък.
Тръгнахме – Metallica, 150 км/ч, много кафе и добро настроение. Магистрала Тракия ни е до болка позната, но след табелата за Свиленград нещата рязко се промениха. Кратата изчезна. Попаднахме в черна дупка. И така до границата. Тъмно, пусто и непознато – все едно не сме в България. Пътят до границата ни отне около 4 часа. И като капак на това след паспортната проверка ни заваля такъв дъжд, че сълзи напълниха очите ми. Отивахме на море, а навън беше 13 градуса и небето така се беше затулило, че не виждах кога изобщо ще се оттули. И така до Галиполи (или както е турското му име Гелиболу). Оттам на ферибота.
Половин час треперене, снимки и трениране на походката на Джак Спароу и вече бяхме на друг континент. Да, ама времето си оставаше все така студено, дъждовно и тъжно. По пътя за Чанаккале задуха и силен вятър, въобще класика. Ти да не си помисли, че отивахме на море. Аз със сигурност вече се чудех накъде сме тръгнали. Но, о Богове, след Чанаккале небето взе да прослетлява бавно, но сигурно.
 |
||
| Ето там е морето! |
Пътят взе да се вие по склона на планината Каз (Троя, Парис, първият конкурс за красота – сещате се Афродита, Артемида и Атина). И градусите на термометъра започнаха да се покачват – малко по малко с всеки изминат завой. Минахме покрай Троя, десетки сгушени градчета край морето и много, ама много маслин Ако някога ме попиташ как изглежда според мен Рая, направо ще ти покажа снимка. На Руми също:)
След като слязохме от планината вече търпение не ни беше останало. Броях километрите, намалях мащаба на картата на навигацията, Алекс неистово имитираше Магарето (от Шрек) на задната седалка, а Айвалък все така си оставаше някъде в далечината. Вече дори не ми се снимаше, исках просто да пипна морето. И, както стават хубавите неща, съвсем ненадейно стигнахме. Е имаше малко изнервяне на колата зад нас, след ато не завихме на табелата за Айвалък, а продължиме още 5 километра, но пътуването със сигурност си заслужаваше.
За всичко останало ще ти кажа друг път.
А снимките от пътуването можеш да видиш тук:)
Books and Cookiez 