Пикник с хвърчило

Вчера ходих на пикник (или нещо подобно). Мястото – полянка над манастира “Седемте престола” по дефилето на Искър. Денят – слънчев, неделен, откраднат от прогнозата за много дъжд в средата на юли. Причината – трябваше да пуснем едно хвърчило.

Манастрът се намира на около 70 километра от София. По стария път за Враца по Искърското дефила. Ставаме рано, ама безбожно рано за неделя сутрин – около 8.00 часа. Набързо закуска – традиционните неделни палачинки. Натоварваме се, минаваме да вземем Емо и Руми, вземаме нещичко за из път и хайде на път. Много Metalica, не толкова много километри и достатъчно често задаване на въпроса “Стигнахме ли вече”. И след около час и нещо сме на мястото на събитието. По пътя сме подминали Своге, Лъкатник, свили сме в дясно на Елисейна, още 15-16 километра нагоре и готово.

Денят е страхотен. Има река, а покрай нея камъни. И Алекс се залепя там. Манастирът е стар, но е обновен. Има естествено много хора, защото не сме единствените, които се опитват да избягат от големия град при всеки удобен случай. На около стотина метра от манастира има чудотворен извор – Аязмо. Казват, че ако си измиеш лицето с водата от него, болестите ще избягат от теб. Е, щом казват – пробвам, хвърлям стотинка за късмет и обратно в колата.

Още 4-5 километра по лъкатушещия път и ето я и нашата полянка (малко след разклона за Разминавка:)). Одеало, книга, торби с храна… И разбира се хвърчилото – нали заради него дойдохме. Двете деца (моето и едно много голямо) отново спорят за играта. Много тичане, малко сълзи и смях. След хвърчилото идва ред на плуване в рекичката. Е, плуване точно едва ли може да се нарече, но момчетата цопнаха няколко пъти.

Пикникът беше импровизиран – салати, бира, сандвичи, много приятни слънчеви мигове. В безвремието на този ленив следобед с мъка се ориентирахме обратно към София. В колата всички спят – без шофьора и мен, естествено. Спираме на Лъкатник за по цигара и много снимки. (Един кулинарен съвет: В кръчмата в подножието на пътеката за нагоре правят най-вкусните кюфтета, които някога съм опитвала. Обстановката отново ме връща в соц. времето. А бирата се изстудява в студената вода от извора.)

За пръв път посетихме това място преди около 3 години – отново на пикник. И оттогава всяка година се връщаме отново – поне по веднъж.

Advertisements

Едно необичано офроуд приключение

Бяхме там преди 6 месеца. Обичайните заподозрени – ние тримата, какчето, Дорчето и Драго. А да и едното от децата – в този случай Пламен. Въпреки че усещането е още живо в мен, трябваше да разгледам снимките, за да си припомня подробностите (и да, трябва да сме били луди).

Малко география (обещавам – съвсем малко). Руйчовци е махала на Гарбово. Нали се сещате – най-дългия град в България. Намира се на седем километра от последната махала в дясно от Узана. Звучи примамливо, много. И е. Само че няма път до там. Всичко това би било страхотно, ако месеца не беше януари, снегът около метър, а достигането му – илюзорно.

Как го намерихме – по интернет, естествено.

Не ме разбирайте погрешно. Мястото е страхотно и със сигурност го препоръчвам на всички. Само един съвет. Ако искате да отидете през зимата, особено след обилен снеговалеж и сте със слаби нерви – вземете валидол. Ще ви е нужен.

Тръгнахме сутринта от София. Сняг честно казано имаше малко. Нищо особено. Стигнахме в Габрово преди останалите. (Те идват от Плевен.) Намерихме изходната точка и преди да тръгнем нагоре, помогнахме на закъсали местни. Питахме как е пътя. Бил чист. А и “вие сте с хубави гуми, ще стигнете. Те с Жигули се качват, пък вие ли?”. (Тук е мястото да спомена – караме Зафира. Е аз не карам, но такава е думата, нали. Пък и съм много важен досадник, извинете навигатор.) Тръгнахме нагоре. Стигнахме до язовира и се върнахме, защото решихме, че пътя не е оттам. И добре, че се върнахме.

Драго (Черната нинджа) дойде след съвсем малко и всички се натоварихме в паджерото (е след като първо объркахме пътя малко и след това оставихме Зафирата в последната махала). И тръгнахме. На първия завой (или може би дупка) спряхме. Не, грешка тръгнахме назад, без да сме го искали. Жените и едното дете (по-малкото) решихме, че ще е по безопасно (и забавно) ако тръгнем пеш. Е, в края на краищата са само 7 километра, нали. Грешка. Снимки, замергане със снежни топки и откритието, че освен следите от гуми в снега има и други. И те не са човешки. Едно бързо, паникьосано обаждане до групата с паджерото и колата идваше. Съмнявали ли сте се. Все пак кара Черната нинджа.

Продължихме нагоре с много друсане, поднасяне и викове (предимно от моя страна). За малко да изпуснем отбивката. И отново попаднахме в дупка. Но спокойно – помощ идваше. Всъщност идваше собстеника на къщата с едно микробусче Мицубиши, което да го духнеш и ще падне. Поне така изглеждаше. Натоварихме се. Отново женките и детето (по-малкото). Честно казано пак умирах от страх. Само дето шофьорът си караше и си говореше съвсем спокойно и даже гледаше назад. Ужас.

Изведнъж вика “”Дръжте се! Може малко да друса.” И като се запънахме. Завикахме (е отново аз). Човекът се шашна. Всъщност малкото друсане беше малко по-силно от преди, но нищо повече… Въпреки че през цялото време бях 99,9% убедена, че никога няма да стигнем, стигнахме.

Оттук нататък нищо необичайно – ядене, пиене, купон… Изкарахме си страхотно. (Е, да събирах сили за пътя навръщане. Сещате се, все трябваше да слезем до колата, нали. Все пак в понеделник бяхме на работа.) За него, за пътя навръщане мисля да не пиша. Направо ще ви го покажа.

Не ме разбирайте погрешно. Въпреки страхът, който брах, не бих се поколебала и секунда да тръгна отново. Беше невероятно.

Places I have been. Places I want to go.