Архив на категория: У нас

Сбор под „Черницата“

Миналата седмица бяхме на сбора на Дряново. А за него мога да говоря много. Наистина. Не просто за конкретния случай от тази година, а от още много, много години назад във времето, когато баба и дядо бяха още живи и всеки октомври палехме Жигулата и се понасяхме на 180 километра от Плевен към сбора на „моето село“ (само не забравяй, че Дряново е град). Дори си спомням как веднъж пътувахме в една толкова гъста мъгла, че трябваше да вървя пред колата, осовата  линия я нямаше.

След това посещенията ми секнаха. Нали се сещаш, приоритети. Сега обаче, от миналата година, благодарение на Боби подновихме тази толкова добра традиция. И така в събота сутрин натоварихме Зафирата и потеглихме към махала Пейна и къщата „Черницата“. Те се намират само на 5 километра от Дряново, но сякаш са в съвсем друг свят.

Задължителното посещение на Манастира се случи в събота, за да можем да се приберем навреме и да се приготвим за вечерта. Но от сега ти казвам – за това какво се случи след като опекохме пържолите

и изядохме картофената салата (благодаря ти за рецептата, Йоана) и с отдадохме на виното

няма да ти разказвам. Да си бил там;) А и все пак сборът е важен, нали?

На следващата сутрин времето не беше октомврийско и само листата по земята ни напомняха за годишния сезон.

На сбор, като на сбор. Почти нищо не се е променило от детството ми – имаше въртележки, червени (разбирай карамелени) ябълки, захарни петлета, пушек от скарите

и разбира се стрелбища

Постреляхме (предимно Алекс), повозихме се, купих червени ябълки за Ели и Веско и се отправихте към едно много по тихо и спокойно място – Килифаревския манастир.

Ако не си ходил до там – отиди. Гледките са изумителни по всяко време на годината. Пътят от Дряново до Килифаревския манастир ще те върне назад във времето. Много, ама много години назад. Ако не го знаеш и с GPS да си, трудно ще го откриеш. Но се постарай – трябва да го изминеш.

Стинеш ли, спри, запали свещичка и поговори с монахините.

Това е. Хайде до следващата година.

А да, ЧЕСТИТ СБОР! (макар и със седмица закъснение) 🙂

 

Есенно-пролетни уикенди на Езерото

Сериозно обмислям идеята да прекръстя отново името на този блог (:)). Този път на Местенце за уикенда. Причината е проста – всяка събота сутрин (а понякога и в петък късно следобед) товарим детето, куфара и фотоапарата и потегляме към някое (магично) местенце в България.

Миналата бяхме в Къщата на художника в село Езерото, Габровско.

В събота сутрин след закуска с кафе и кроасани, подбрахме още една кола народ (куче, дете) и потеглихме. Пътя до там е лесен, стига се за има няма два часа. По магистрала „Хемус“ до Ябланица, оттам по главния път София – Варна до Севлиево, после отбиваш към Габрово. Щом стигнеш до Етъра, продължаваш още 5-6 километра по неасфалтиран, но хубав път, докато стигнеш до китното селце, сгушено в Габровския балкан.

Понеже не бързахме много, стигнахме за малко повече от 2 часа, по-точно към 14.30. Нужда от запознаване с обстановката нямахме, тъй като само преди няколко месеца отново бяхме тук за един (този път пролетен) уикенд. Времето беше страхотно, така че веднага се насочихме към барбекюто. За мързеливия съботен следобед (както и за вечерта) няма да разказвам. Снимките сигурна съм говорят сами за себе си.

Сигурна съм си спомняш че неведнъж съм казвала, че не обичам да се връщам на места, на които вече съм била. Особено ако имам хубави спомени от тези места. Няколко са изключенията и Къщата на художника е едно от тях. Защо? Отговор нямам. Или поне не е един. Има някаква магия в огъня, в малките неща,в гоненето на призраци по късна доба, в духа на мястото и в ракията, изстудяваща се под студения чучур.

Ако се питаш къде е езерото от името на селото, ето го:

По същата пътечка можеш да стигаш до Заслона, разходката си заслужава, дори да не стигнеш до там (а ние не стигнахме, нито този уикенд, нито по Гьоргьовден). А всичко преди и по време на тази разходка ме караше да забравя, че е неделя и че на следващия ден ме очаква суетата на делничния софийски работен ден.

На където и да се насочиш след село Езерото – дали за миш-маш и крем карамел в Андъка, или за рибена чорба в крайпътно ханче до Казанлък, спомена за къщата със сигурност ще те върнат отново там. С мен така се случи.

Всички пътища водят към Дряново

Вече съм казвала, че съм била на много места в България. Ако ме попиташ обаче, кое е любимото ми място на секундата ще ти отговоря – ДРЯНОВО – малкото китно градче в полите на Стара планина. Защо? О, не знам. Със сигурност не го обичах много много като дете (да, семейна причина – баща ми е израснал тук, което означава задължително по някоя друга седмица през лятото при баба и дядо). Когото Алекс се роди преоткрих мястото. Сега където и да пътувам, минавам през него – дори за час-два, за почивка, вдъхновение или просто така. И където и да ходя не мога да се откъсна от покрайнините му. А там, повярвай, има какво да се види.

Къщата на баба и дядо

Самото градче е малко. Сгушено в подножието на Стара планина, почти по средата на пътя от Велико Търново до Габрово. Най-голямата му забележителност естествено е Дряновския манастир, пещерата Бачо Киро, футболния отбор Локомотив Дряново, кръчмите и местата за които си забравил наоколо.
Но едно по едно.

Не мога да си спомня от кога ходя в Дряновския манастир. Баба беше много набожна жена, всяка неделя през лятото ставахме рано и отивахме на службата в манастира. Там съм кръстена аз. Там кръстих и Алекс. Предупреждение – много внимавай с духовните лица в манастира. От малка бях повече от респектирана от тях, но на кръщенето на Алекс съвсем се убедих. Слушаш внимателно какво ти казва дядо поп или… То и детето забрави да плаче по едно време.
Пещерата. Там не съм ходила отдавна. Като бях дете играехме около (или направо в нея) с братовчедите ми. Сега бих искала да влезна отново, да отмия детския спомен. Но все не ми стига време (от кръчмите).
За „Локомотив“ Дряново или добро, или нищо. През седмицата често бягахме до стадиона, гонихме се из (празния тогава) басейн, гледахме тренировките и викахме здраво за един от двата отбора (без значение кой). Върнах се назад във времето тази есен, на панаира на града, когато 4 годишния ми син не спря да крещи „Хайде наш`те!“ и накрая се разсърди, че не го пуснах да рита с тях?!
А кръчмите същност е само една. И като се замисля може би заглавието на този пост би трябвало да е „Всички пътища водят към „Андъка“. Да, защото се е случвало да изминем около 180 километра само за да обядваме там! Тази кръчма в моето детство я нямаше. Но избързвам малко. Ако си ходил до Дряновския манастир, знаеш къде се намира, ако ли пък не… ето упътване. Подминаваш църквата и слизаш по стълбичките, през тунела, по дървения мост (който всяка година се подменя!), още 50-60 метра вдясно, още едно мостче (него го имаше и преди) и си на точното място. Механа „Андъка“. Невероятен миш-маш, боб-чорба по манастирски, пъстърва в керемида и домашна бисквитена торта. Най-добре е да седнеш на теферич, до реката, с чаша вино…

След като похапнеш, за да уталожиш малко тежината в една определена част на тялото си, ти предлагам да се захванеш с местата наоколо. За първото не ти трябва много време – намира се в непосредствена близост. Сини вир. Ако познаваш баща ми, при споменаването на това име следна дълъг и доста забавен разказ от неговото детство, който включва риби, плуване и шамари накрая. Ако обаче си сред онези, които никога няма да чуят тази история, ще кажа само, че Сини вир е едно приказно място. Пътят е същия като за кръчмата, но вместо вдясно, след мостчето трябва да завиеш вляво. Около 500 метра път и си на вирчето, има и един малко по екстремен (за мен, де) път(ечка), който ще те изведе над него, на скалите. лятно време е става страхотен плаж, има въжено тролейче, с помощта на което можеш да скочиш в ледените води, а да има и риба (в подмолите, по спомените на баща ми). Също така казват, че било рай за катерачите (тук нищо не мога да кажа – не съм от тях). Ако трябва да съм честна – постът можеше да се казва и „Всички пътища водят до Сини вир“. Защо? Ами сети се сам (кръчма, ядене, тежина в стомаха…).
За другите места ще ти трябва превоз.
Пейна е махала на Дряново, която се намира на около 5 километра от последната къща а града. Има всичко на всичко 5 къщи, три от които са обитаеми и са пригодени за гости. Това място е вълшебно. Ако обичаш събранията с компания, с барбекю, люта ракия (не за мен, благодаря!), много рок и мързеливи летни вечери, това е твоето място. Кака беше привлечена от рекламата, че в къщата, в която бяхме е сниман „Крадецът на праскови“. А ти от какво ще бъдеш привлечен?

Имението и е имение. Намира се току-преди Велико Търново, с едно малко отбиване от централния път София-Варна. С басейн, няколко къщички, страхотна градина. Не е никак усамотено – но си има своя чар. Особено след втората чаша.

Трявна няма нужда от представяне. (Имам познат, който няма да е особено доволен, че показвам Трявна като забележителност около Дряново – извинявай, Добри!). Общината, старата чаршия, малките дюкянчета – класика… Само не забравяй в края на обиколката да изпиеш чаша кафе, приготвено на пясък с бяло сладко или някакво друго сладко блаженство… Кафенето се намира в края на старата чаршия.

Накрая ще ти предложа две места, в които времето е спряло.

Преображенския манастир.

(Малкото история) Манастирът е основан през 14 век и продължава да е действащ и в момента. За съжаление няма запазени постройки от тогава (много бих искала да видя как е изглеждал по онова време). Построен е от майстор Колю Фичето. (Малко география). Намира се много близо до крепоста Царевец, на няколко километра след табелата Велико Търново на главния път за Русе. Колкото и странно да звучи (предвид факта, че благодарение на баба съм обиколила де що има манастир в този регион), за пръв път стъпих в Преображенския по Великден преди 3 години. В момента, в който слязох от колата все едно се бях върнала назад във времето. Имаше всичко на всичкотри котки, един свещенник, който по скромното ми мнение беше поне на възрастта на манастира и ние. Тишина, мир и спокойствие (е поне докато Алекс не започна да гони котките). Влязохме в църквата, дядо поп ни поздрави с “ Христос Воскресе!“, благослови ни, даде ни по свещичка и продължи да прави каквото там си правеше. Мястото е магическо.

Малко след Манастира по същия път, преди Самоводене отбий в ляво и ще стигнеш до античния римски град Никополис ад Иструм. (Добре, ако още не си разбрал, много си падам по такива места). Няма да ти губя времето с уроци по история или с данни и за археологическите разкопки. Просто ще те посъветвам – отдели един пролетен уикенд, качи се на колата и отиди да там. Пренеси се назад във времето, докосни останките от каменните стени, седни да починеш на античния път, затвори очи и кой знае – може да видиш частица от миналото. Успех, и да ми кажеш какво си видял;)

Всички снимки можеш да видиш тук.
А и е забравяй да провериш топлите връзки;)
До скоро!

От Ком до Емине… Почти…

Преди да кажа каквото и да било друго, трябва да се знае – до Емине не стигнахме. Да си кажа право и до Ком не успях да се кача, но опитах…
Събота сутрин е. В София е горещо, прашно и скучо. Така че след закуска натоварихме малко багаж, предимно за Алекс и потеглихме. За Берковица.
Берковица се намира на около 80 километра от София по пътя за Лом през прохода Петрохан (ако ви става лошо по завои, минете през магистрала Хемус, през Ботевград и Враца). Пътят не е особно хубав – в смисъл, че има и много дупки, но за около час и малко, много натискане на спирачката от моя страна и най-малко три микроинфаркта се стига.
Малко почивка, качваме туристите (Емо и Руми) и потегляме.
Нали не сте си помислили, че ще се катерим – аз опредлено не бях. Та с колата до хижата (новата), грабваме запасите за пикника и до най-близкото тихо място за засядане. Да, ама не.

Че натоворихме храната за пикника – натоварихме, идеята ни със сигурност беше да намерим място за пикника, само дето търсенето ни отне около три часа и половина.
Първата ни спирка беше старата хижа. Слънцето препичаше, пътят беше отъпкан от камиони на сечището, а Алекс естествено се сърдеше.

Оттук стана страшно, защото идеята за кратката разходка в събота се състоеше в изкачването на връх Ком. За протокола – ако още не сте разбрали, не си падам по катеренето на планини. Изобщо. Но пък беше забавно. Беше пълно с туристи, които за разлика от нас вече слизаха от върха.

Аз естествено бях на опашката на малката ни групичка. За свое извинение ще кажа, че бях заета да снимам красотата на пътеката. Наистина.

След около два часа, останала почти без запаси на кислород и действаща на автопилот стигнахме подножието на билото. Добре, ще призная – заслужаваше си. Гледката към т. нар. „фуния“ не може да се сравни с нищо.

По нататък не продължихме. Бяхме прегладнели, уморени (не само аз) и вече ставаше хладно. Така че след кратка фото-почивка, се ориентирахме надолу. (Забелязали ли сте как пътя обратно, минава многократно по-бързо от пътя нагоре).

Върнахме се на изходната си точка и в подножието на пистата разстлахме пикника. Тук е мястото да се запитате, защо мъкнахме храната през целия път нагоре. Поуморени към 17 часа трябваше вече да се ориентираме към път към София. (И отново за бързия път обратно).
За да го чуете от мен – мрънках през целия път в планината, изпохапаха ме буболечките, имам мускулна треска и дори 5-годишния ми син е по-добър планинар от мен. Но ми хареса. Наистина.

Останалите снимки са тук.
А, да, и проверете какво още можете да видите в Берковица.

Желание за Златна рибка

Тъжно ми е. Още ме държат спомените за пясъка и слънцето, и водата. Да де ама защо – слънцето пече и в София, пясъка по улиците е достатъчен, а водата… Различно е.
По-хубаво.

Та за морето.
В петък в 17 часа излязохме от София. С две почивки (неизбежно – кафе, люлки и други такива) бяхме в Карнобат в 21 часа. На другата сутрин в ранни зори се бяхме стегнали за морето. Е, не тръгнахме веднага, разбира се. Но тръгнахме.

Кое море – къмпинг Златна рибка до Созопол. Преди месец-два преоткрих това място. Вълшебно е.Или поне беше в детските ми спомени. Тихо, почти безлюдно, мързеливо. Търсих много дълго, но така и не успях да открия снимка от онова време. Да направя разликата.
Днес почти можеш да пропуснеш входа за къмпинга – сгушен сред лъскавите хотелски комплекси около Созопол.

Плажът е страхотен – равен, тих, чист… Е, не много тих и не много чист, ама това си е наш проблем, не на морето. Мръсничко си беше, дори открих презерватив и превръзка във водата:(. Та нищо общо няма както казах със спомените ми. Иделичната къмпингова обстановка е подобрена с лъскава ВИП зона, покрита с хамаци и нарове. Има Wi-Fi, мохито и сервитьорки, които обикалят около чадърите и хавлиите. Не ме разбирайте погрешно. Нямам нищо против сервитьорките (е, добре де, бих предпочела да са сервитьори), мохитото и Wi-Fi-то, ама просто…

Хубавото е, че само на два-три метра от последния хамак има една напълно запазена ивица носталгия по старата Златна рибка – тих, спокоен и ленив и най-вече чист плаж – камъни, медузи-бебета, рачета и рибки (неидентифицирани). Стар пристан, от който са останали само ръждиви железа и табела „Скачането забранено!“, дървени полуизгнили стълбички, който слизат направо от бунгалата. Приказка! Но с край.

В долния (към Созопол) й край е плажът на Марина Бийч – както сме гледали по филмите – зелени ливадки, луксозни шезлонги, тераски и коктейли.

Честно казано от трите възможности избрах средния – с камъните и ръждивото мосче. Като че ли точно тук намерих моята златна рибка – поне за малко. Под чадъра ме чакаше друга класика – цаца с бира. И едно мохито, моля!

После отново – колата, магистралата и София. Но пътя обратно беше дълъг, тъжен и поспалив. Все пак морето оснаваше зад мен. Валеше дъжд, а след Плавдив се беше обърнал един ТИР и така…

 
Върнах се.
Понеделник.
Пак на работа.
Или поне до петък.

P.S. Другите снимки са тук

Море за след няколко часа

Петък сутрин. Бретцел и кафе. Преглеждане на и-мейли, довършване на спешна работа. Отстрани изглежда ежедневно, но всъщност е доста разсеяно. Причината? Броя часовете до поредното лятно пътушествие. НА МОРЕ. Откраднати от многото задачи и дългото чакане на истинската ваканция, нямам търпение тези два дена да започнат. Бански, плажно мляко, музика и хубава книга. За всичко останало ще мисля в понеделник. Само две срещи, един доклад и около 10-тина спешни мейла ме делят от 16 часа.

Пикник с хвърчило

Вчера ходих на пикник (или нещо подобно). Мястото – полянка над манастира „Седемте престола“ по дефилето на Искър. Денят – слънчев, неделен, откраднат от прогнозата за много дъжд в средата на юли. Причината – трябваше да пуснем едно хвърчило.

Манастрът се намира на около 70 километра от София. По стария път за Враца по Искърското дефила. Ставаме рано, ама безбожно рано за неделя сутрин – около 8.00 часа. Набързо закуска – традиционните неделни палачинки. Натоварваме се, минаваме да вземем Емо и Руми, вземаме нещичко за из път и хайде на път. Много Metalica, не толкова много километри и достатъчно често задаване на въпроса „Стигнахме ли вече“. И след около час и нещо сме на мястото на събитието. По пътя сме подминали Своге, Лъкатник, свили сме в дясно на Елисейна, още 15-16 километра нагоре и готово.

Денят е страхотен. Има река, а покрай нея камъни. И Алекс се залепя там. Манастирът е стар, но е обновен. Има естествено много хора, защото не сме единствените, които се опитват да избягат от големия град при всеки удобен случай. На около стотина метра от манастира има чудотворен извор – Аязмо. Казват, че ако си измиеш лицето с водата от него, болестите ще избягат от теб. Е, щом казват – пробвам, хвърлям стотинка за късмет и обратно в колата.

Още 4-5 километра по лъкатушещия път и ето я и нашата полянка (малко след разклона за Разминавка:)). Одеало, книга, торби с храна… И разбира се хвърчилото – нали заради него дойдохме. Двете деца (моето и едно много голямо) отново спорят за играта. Много тичане, малко сълзи и смях. След хвърчилото идва ред на плуване в рекичката. Е, плуване точно едва ли може да се нарече, но момчетата цопнаха няколко пъти.

Пикникът беше импровизиран – салати, бира, сандвичи, много приятни слънчеви мигове. В безвремието на този ленив следобед с мъка се ориентирахме обратно към София. В колата всички спят – без шофьора и мен, естествено. Спираме на Лъкатник за по цигара и много снимки. (Един кулинарен съвет: В кръчмата в подножието на пътеката за нагоре правят най-вкусните кюфтета, които някога съм опитвала. Обстановката отново ме връща в соц. времето. А бирата се изстудява в студената вода от извора.)

За пръв път посетихме това място преди около 3 години – отново на пикник. И оттогава всяка година се връщаме отново – поне по веднъж.

Едно необичано офроуд приключение

Бяхме там преди 6 месеца. Обичайните заподозрени – ние тримата, какчето, Дорчето и Драго. А да и едното от децата – в този случай Пламен. Въпреки че усещането е още живо в мен, трябваше да разгледам снимките, за да си припомня подробностите (и да, трябва да сме били луди).

Малко география (обещавам – съвсем малко). Руйчовци е махала на Гарбово. Нали се сещате – най-дългия град в България. Намира се на седем километра от последната махала в дясно от Узана. Звучи примамливо, много. И е. Само че няма път до там. Всичко това би било страхотно, ако месеца не беше януари, снегът около метър, а достигането му – илюзорно.

Как го намерихме – по интернет, естествено.

Не ме разбирайте погрешно. Мястото е страхотно и със сигурност го препоръчвам на всички. Само един съвет. Ако искате да отидете през зимата, особено след обилен снеговалеж и сте със слаби нерви – вземете валидол. Ще ви е нужен.

Тръгнахме сутринта от София. Сняг честно казано имаше малко. Нищо особено. Стигнахме в Габрово преди останалите. (Те идват от Плевен.) Намерихме изходната точка и преди да тръгнем нагоре, помогнахме на закъсали местни. Питахме как е пътя. Бил чист. А и „вие сте с хубави гуми, ще стигнете. Те с Жигули се качват, пък вие ли?“. (Тук е мястото да спомена – караме Зафира. Е аз не карам, но такава е думата, нали. Пък и съм много важен досадник, извинете навигатор.) Тръгнахме нагоре. Стигнахме до язовира и се върнахме, защото решихме, че пътя не е оттам. И добре, че се върнахме.

Драго (Черната нинджа) дойде след съвсем малко и всички се натоварихме в паджерото (е след като първо объркахме пътя малко и след това оставихме Зафирата в последната махала). И тръгнахме. На първия завой (или може би дупка) спряхме. Не, грешка тръгнахме назад, без да сме го искали. Жените и едното дете (по-малкото) решихме, че ще е по безопасно (и забавно) ако тръгнем пеш. Е, в края на краищата са само 7 километра, нали. Грешка. Снимки, замергане със снежни топки и откритието, че освен следите от гуми в снега има и други. И те не са човешки. Едно бързо, паникьосано обаждане до групата с паджерото и колата идваше. Съмнявали ли сте се. Все пак кара Черната нинджа.

Продължихме нагоре с много друсане, поднасяне и викове (предимно от моя страна). За малко да изпуснем отбивката. И отново попаднахме в дупка. Но спокойно – помощ идваше. Всъщност идваше собстеника на къщата с едно микробусче Мицубиши, което да го духнеш и ще падне. Поне така изглеждаше. Натоварихме се. Отново женките и детето (по-малкото). Честно казано пак умирах от страх. Само дето шофьорът си караше и си говореше съвсем спокойно и даже гледаше назад. Ужас.

Изведнъж вика „“Дръжте се! Може малко да друса.“ И като се запънахме. Завикахме (е отново аз). Човекът се шашна. Всъщност малкото друсане беше малко по-силно от преди, но нищо повече… Въпреки че през цялото време бях 99,9% убедена, че никога няма да стигнем, стигнахме.

Оттук нататък нищо необичайно – ядене, пиене, купон… Изкарахме си страхотно. (Е, да събирах сили за пътя навръщане. Сещате се, все трябваше да слезем до колата, нали. Все пак в понеделник бяхме на работа.) За него, за пътя навръщане мисля да не пиша. Направо ще ви го покажа.

Не ме разбирайте погрешно. Въпреки страхът, който брах, не бих се поколебала и секунда да тръгна отново. Беше невероятно.