Гледайте ги по селски тези деца, не по градски

Помните ли летата на село? Онези, в които ни нямаше по цял ден и баба и дядо не можеха да ни съберат от улиците. Онези, в които тичахме, падахме, ставахме и продължавахме да тичаме. Онези, в които гонехме светулки по здрач и ги събирахме в буркани. За онези лета става дума тук.

Следизолационно из Кюстендилско

Да, и ние! Тези два месеца ми се сториха като 200 години. Сякаш в един момент (прекрасен, слънчев петъчен ден) си живеех в моя си свят (София, България, 2020 г.) и в следващия съм пренесена из страниците на някой антиутопичен роман. Сюреалистично! В един момент ми се струваше, че физическото общуване с хората е някакъв далечен спомен. Но… слава Богу, не бе и на 16 май след повече от 80 дни видях табелата “София” в огледалото за обратно виждане.

Ново име, стара идея и едно невероятно местенце

Тази вечер ровичкам в блога. Не ми се е случвало от година. Знам, защото ако погледнеш един пост по-долу точно преди година съм писала за пътуването до Букелон. И не продължих 😦 Сега, обещания няма да давам, защото явно не ги спозвам, но, вдъхновена от едно ненадейно пътуване до Камен бряг и околностите, се върнах отново тук, за да дам нов старт на старата идея. 

На магистралата отбивки няма или как стиГнахме до Букелон

Абе ваканция, ама малко изненадваща. По принцип планираната стартира на 29 август с едно пътешествие до остров Корфу, но преди две седмици И. звъни с въпрос: „Искаш ли да ходим до Пирин за няколко дена преди морето?“. Аз обаче гърмян заек. След като ме изглъга да се кача до Седемте рилски езера (при това пеша от Паничище), за планина не искам и да чуя. Затова излязох с контра предложение – Ивайловград заради вила Армира. От доста време ми е тръпка да ида, а е встрани от обичайните ни маршрути. Речено-сторено.

Перперикон, Татул и Дяволския мост, или за лошото време и хубавите мисли

Че времето не беше хубаво по Великден не е новина. Мрънках много по този въпрос вече. Но времето няма нищо общо с хубавите спомени, хубавите гледки и желанието да пътуваш. Искаш доказателство – ами, виж по надолу…

Какво да правим в Кърджали, когато вали (наръчник)

Или поне опит за такъв.

Първо и много важно уточнение – много мрънкам когато времето е лошо. Особено когато не сме в София. Особено когато са празници. Особено когато имам планове за празлично изкарване на деня. Е днес деня започна точно така. С дъжд и мрънкане.

След кафе и закуска, леко просветляване и после пак дъжд, една игра на белот (мъжете) и яросно изучаване на картата на региона (аз), решихме, че нищо не можем да направим с времето и се качихме по колите, за да отидем все пак до Кърджали.

Едно дъждовно пътуване

Като се замислиш заглавието не е много оригинално. То тези дни дъжд вали навсякъде в България. И не само вали, но и до такава степен ми разваля настроението, че бях на ето толкова да си остана у дома в София. Но… Великденските празници бяха наречени на Родипите много отдавна. Искам дебело да подчертая, че този път нямах нищо общо с организацията. Всичко оставих на Иван. (Горкият!) Е той е организиран, но не съвсем. Пример – не само не знаеше накъде сме се запътили, но и пътната карта на България забрави вкъщи. Добре, че iPhone-а е голям човек и на няколко пъти спаси положението. Ама и неговата батерия не е вечна. Умря. Резултатът – няколко объркани улички в Кърджали, изпусната отбивка за с. Главатарци, обратен завой и ето ни в къщи „Болярка“. Е не сме сами де. Три деца, осем възрастни и хамстер. Решени да щурмуваме местните забележителности. Оставам те със снимка от терасата и в очакване на още утре. П.С. Голямото ми завръщане тук става от телефона, абе и аз в час с новите технологии, пък да видим 🙂

Превземането на Шипка

Днес е 3 март! По този повод се събудих с идеята да отидем до Шипка. Но… Няма как да стане. Времето на вън е ветровито и все още зимно, а ние още не сме се възстановили от онзи страшен грип, който ни бе хванал миналата седмица. Така че ще попътуваме по друг начин.

Ходил ли си на Шипка? Аз да, няколко пъти. Все още си спомням първото пътуване.

Разходка между две ботанически градини

Цялата минала седмица в Ботаническата градина при БАН имаше изложение на тикви. На рекламно съобщение за него попаднах още миналата събота чрез един приятел във Фейсбук и толкова се въодушевих да отида да го разгледам, че всеки ден врънках Иван да ни закара в бебето. В крайна сметка тази събота стигнах и въоръжена с фотоапарат, две деца и много настроение престъпих в света на цветята. Бях си отделила около два часа и все си мислех, че времето няма да ми стигне. Единствената друга Ботаническа градина, която съм посещавала е тази въ Франкфурт и в нея прекарах половин ден (който не ми стигна, сериозно!). И тук позитивизмът на поста свършва. Защо? Ами защото почти няма какво да напиша за нея. Първоначално бях много разочарована. Не ме разбирай погрешно. Не съм очаквала нещо грандиозно и необикновено, но все пак… В крайна сметка след четири дена размисъл установих, че всъщност ми е тъжно. В Ботаническата градина има великолепни растения, те обаче не са изложени така, че да ти привлечат вниманието. Оранжериите са много, ама много малки, растенията са сгъчкани (особено в основното крило) и ако не знаеш какво точно да гледаш, едва ли можеш да разбереш за какво иде реч. И това е вътре. Отвън положението не е по-добро. Голи поляни, които иначе могат да се превърнат в невероятни градини и един розариум, който ти оправя настроението. Не знам, може и да не съм права (надявам се да не съм), но…

А за повода, който ме заведе там, какво да кажа. Той също се вписва в общото настроение на този пост. Снимки няма. Вътре снимането не е разрешено. А отвън не ми се снимаше. Реших обаче да ти покажа снимки от Ботаническата градина във Франкфурт. И преди да кажеш нещо в духа на „пари няма“ (с което съм напълно съгласна), уверявам те снимките имат за цел просто да повдигнат настроението.

Накрая за причината, която ме отведе в нашата Ботаническа градина – тиквите. И понеже обещах на Краси да снимам, показвам и на нея и на теб тиквата от моя прозорец, за която трябва да благодаря на кума ми. Разделяйки се сега много ми се иска да си пожелая следващия път да изкарам цял един незабравим ден сред цветя и растения в игри и забавления.

Здравей, есен!

Вчера в 12 и нещо настъпи астрономическата есен. Тъжно, или? Лично аз свързвам този не особено любим мой сезон с дъждове, ветрове, мирис на приготвяща се зимнина, падащи листа от дърветата, абе, въобще меланхолично. Но…. дали е така? Без да искаме почетохме идването на есента с пикник на вилата на наши близки приятели. И за да ме опровергае напълно, есента дойде с топло слънце, много смях, прекрасни цветове и обещание на циганско лято. Моят съвет е да се възползваш максимално от галещите лъчи на слънцето и да събереш максимално витамин Д. Ето как го наравих аз:След дъждовете и ветровете на предишните два дена, отчаянието се беше загнездило в очакванията ми за почивните дни. Но нещеш ли, слънцето ме изненада с усмивката си и семейно решихме да се самопоканим за барбекю и бира не много далеч от София, на има няма 80 км по магистралата. Чист въздух, зелена тревичка, вкусотии и пълен релакс. Минавайки през сгушените покрай пътя селца се влюбих в цветовете без да знам какви са. Оказаха се димитровчета, а Румен ми обеща от тях за терасата.На пикник, като на пикник – поиграхме (някои от нас)Поспахме (пак не всички :))Но виж всички похапнахме Накрая с последните слънчеви лъчи поехме към къщи. Изморени, но доволни от първия ден на есента. Дано и останалите да са такива – пълни с цветове!