Архив на категория: От кутията

Музей на… шоколада

Брюксел – европейски институции, брюкселска дантела, бира, миди, цветя, пикаещото момченце и шоколад, много шоколад. Толкова много, че дори има музей на шоколада и какаото. От сега те предупреждавам – ако обичаш шоколад това място (този пост) не е за теб!Та въпросния музей се намира в Брюскел разбира се. Ако имаш път на там непременно го посети. Намира се на Rue de la Tete, много близо до Grand Place. Входът е 5 EUR. На него те посрещет усмихнати „куратори“ с подарък – бисквитка с току-що пригодвен шоколад. А после – можеш да видиш целия процес – от зърната какаоПрез ферментирането, сушенето и избирането, печенето, смилнето на паста и приготвянето на различни видове шоколадИ разбира се да видиш как точно се правят прочутите белгийски мидичкиВ музея можш а видиш шоколад  в различни форми – статуиДрехи (да истински – можеш да ги облечеш)и най-традициония – бонбони, ама много бонбониДобре де, признавам си – прекалих с шоколада. Ама много е вкусен, да знаеш. В Белгия бях преди 3 години – пих и бира (в Льовен)ядох и миди (в Брюж)и на шопинг ходих (но не за брюкселска дантела)и да, влязо и в парламента (онзи, Европейския)но за всичко това, ще ти разкажа друг път. Днес е неделя и е време за шоколад, много шоколад.

Носталгично по Австрия

Пътува ми се. Много. Закотвена в горещината на големия град, изпитвам носталгия по онази тръпка да запалиш колата и да потеглиш нанякъде с карта и фотоапарат. В носталгията компания ми правят само безбройното много снимки, които пазя в компютъра си. И спомените, разбира се.

Съжалявам, че ти звуча толкова депресирано. Но в един момент стигнах до извода, че така звучат самотните дни, чашата студен чай и уморените от жегата цветя на терасата ми, които чакат следобедния летен дъжд, както аз чакам да отворя папката със снимки, които да ме отнесат много, много далеч. Този път в Австрия.

Но, моля те недей да бъркаш. В Австрия все още не съм ходила в онзи смисъл на думата, който ти разбираш от казаното до момента. Само съм минавала. На път за Франкфурт. Но пътя със сигурност си заслужава да бъде показан. И разказан.Пътят от Словения до Германия не е много дълъг. Но е много красив. Предният път те оставих да се наслаждаваш на малкото китно градче Камник в Словения, а ние с Иван потеглихме по пътя на дрогата.Чак пък? Така го краси Иван, защото честно казано на такова приличаше. Е, поне в западния си вариант. Тук има къде, къде по сполучливи попадения. Но да не се отплесвам. В страни от утъпкания от колите магистрален път се вие  много по красив – този, минаващ през известния словенски ски курорт Кранска гора. Известен, известен, ама аз за пръв път го чувах. Че е красиво, няма да те убеждавам. Красиво е! А после какво те чака. Минаване на граница като от филм за Индиана Джоунс. Ние нали си имахме едно на ум, от опит със сърбите и спираме на всяко дръвче. Е, те хората отдавна са спрели да спират там. Ама нейсе.Оттук нататък имам само една дума за братята австрийци – виражи. Те явно не я знаят. Ужас ти казвам. Но хубав. Малко въртене из китното градче Вилах

и оттам магистрала. Но каква. Важно е да знаеш, че трябва да си набавиш винетка, за да пътуваш из Австрия. Цената на десетдневна такава – по-мaлки няма, е 8 EUR, още 9.50 EUR  ще платиш след като минеш тунелите  (3 на брой, дълги по 15-20! километра) край Залцбург, магистрала Тауерн. През целия път ни валя дъжд. Не силен, просто дъжд. Не можеше нищо да се снима. А имаше какво. Алпите са невероятни. Красота. Може би заради дъжда лилавите крави се бяха покрили.Но за всичко друго мисля да се върна някой ден там. Да не си помислиш че са някакви свръх хора, постигнали утопичен идеал. Ремонти има – повече от България, задръствания също. Такива задръствания не бях виждала до сега. Но няма нерви и луди хора. Всеки спокойно си чакаше да мине. Ние също. И добре, че чакахме, защото видяхме ето това.Напуснахме Австрия, както и влязохме в нея – неусетно. Оставаха ни още някакви си 400-500 километра, така че се върнахме на магистралата. Е, тя германската магистрала не е като другите, но за това друг път. Сега те оставям, защото граховата крем супа е готова. А ти ако щеш вярвай, но от този кратък разказ и на мен, и на цветята ми ни стана по-добре. А може би влияние има и факта, че излезе вятър.

I sLOVEnia

Дойде време да започна един епохален разказ. Разказ за едно пътуване, което премина повече от 5 000 километра и 6 държави (някои, от които видях само през мантинелата на магистралата, но някои…). И преди да си се подлъгал това пътуване осъществихме преди точно 1 година.

Може би съм настроена носталгично, може би ме хваща съклета, че от половин година никъде не съм ходила (а и няма изглед да ходя и в следващата половин година:(), но година по-късно се връщам назад в спомени и снимки и искам да ти разкажа за нещата, които видях и местата, където искам да се върна. Реших, че ще го правя по-малко, ден по ден, за да го изживее отново.

Крайната цел на нашето пътуване беше Франкфурт, Германия. Много пътища водят натам, но ние избрахме най-живописния – този през Сърбия, Хърватска, Словения и Австрия. Е ОК дълъг е, но като не бързаш за никъде е невероятен. Тук е мястото да кажа, че от дете имам слабост към Германия и това пътуване беше една сбъдната детска мечта за мен. (Сега остава да отида само Мюнхен и на мач на Байерн и ще съм осъществила една голяма мечта).Иван пък обича да пътува (кара) кола, така че нетърпеливи в 4 сутринта напуснахме София. Крайната цел на този ден беше градчето Камник, Словения, където трябваше да сме стигнали до 16 часа. И тук един съвет към теб, нетърпеливецо, който като нас иска да тръгне рано-рано. Имай предвид, че печелиш един час. Ние забравихме този факт.

За пътя през Сърбия и Хърватска няма да ти разказвам – магистрала, „Металика“, спиране на pochivalishte за по кафе и цигара. Път.

А, да само още нещо, като си плащаш пътната такса на магистралата след Загреб, много внимавай какво точно ти връщат – на мен ми върнаха Куни. На теб трябва да ти върнат Евро. А, да, и не вярвай на навигация, която те кара по околовръсното на Белград, при положение, че няма карта на Сърбия.

Но пък като влязохме в Словения нещата коренно се промениха. Просто слязохме от магистралата. Много важно е да запомниш, че ако си с кола в Словения трябва да се снабдиш с винетка. Цената е 15 Евро за 7 дена (по-малък период няма). И още нещо като си с навигация – най-краткия път не винаги е най-бързия. Но благодарение на тази (женска според Иван) грешка слязохме от магистралата и видяхме Словения.

Пътят се вие по поречието на река Сава и е повече от живописен. Малки селца, сгушени в подножието на планината, цветя по прозорците, красота. И в нищото светофар. Е, ако беше Драго тук в никакъв случай нямаше да „чека зелено“ 3 минути, но ние си чакахме. Оказа се че има защо. Пътя е толкова тесен, че две коли не могат да се разминат. Затова се изчакват. Умно.

В Камник пристигнахме в 14 часа. Щяхме да нощуваме в Gostilnica Pod Skalo, хостел, който се помещава в сграда била преди векове страноприемница. Страхотно място.

Горещо го препоръчвам на всеки, който е в района на Любляна (Камник се намира на около 30 километра от столицата). Градчето като цяло е страхотно. Малко, тихо, китно, просто приказно. Една главна улица

малка крепост, от която се разкрива невероятна гледка

много паркове, включително и на гарата

два-три манастира, уютни кафета и ресторанти. Ние в частност вечеряхме в ресторант Malorka.

Но ако очакваш да хапнеш нещо местно, няма да те огрее. Аз ядох салата (специално направена за мен). А и бирата е много добра. Трябва да я опиташ. И това е. Не е много, но си заслужава да се види. И със сигурност Словения е страна, в която искам да се върна отново. Със страхотни хора и невероятни места. На сутринта „ханджийката“ Весна ни каза довиждане

а  ние поехме по „пътя на дрогата“, който ни отведе в Австрия. За него обаче, за Алпите и задръстванията по австрийските магистрали – утре.

Замъците на Рейн

Тръгнах да търся едни снимки в компютъра на Иван днес и попаднах на снимките, които донесох от пътуването си до Франкфурт миналата година. И по-специално от разходката си из замъмъците по река Рейн. Наскоро четох една страхотна книга – 500 МЕЧТАНИ ПЪТЕШЕСТВИЯ. Там в първата й част една от задължителните дестинации бяха имено тези замъци. Сигурна съм, че си чувал и чел страхотни неща за тях. Е, ето още един подобен разказ.

В Германия останахме една седмица. И понеже Франкфурт не е град, в който има какво да правиш  една седмица, три от дните посветихме на страхотни дестинации, намиращите в близост до него – Хайделберг, Кьолн, Бон и околностите и последно (като десерт) замъците на Рейн.Тръгнахме рано сутринта в петък, не бяхме дори закусили, за да имаме повече време. Иван направи безуспешен втори опит да пие нормално кафе (еспресо) на бензиностанция и по живо по здраво в 9.30 паркирахме в полите на отправната ни точка – замъкът Магдесбург. Първо може би трябва да кажа, че бяхме подготвени – от предния ден се бях въоръжила с една особено атрактивна карта на месността и разбира се верния пътеводител. Тук идва големият ми проблем с немските забалежителности – не знам за какво им трябва на тези хора, ама всичко е позиционирано много на високо и път с кола до него няма :). Нищо сутрешната разходка ми се отрази много добре и престигнахме в замъка половин час преди да са отворили, тъкмо за да закусим в хана. Входа отвори точно в десет и ако щеш вярвай, но имаше около 20-тина ранобудни желаещи (германци) да влезат вътре. Туровете на английски се оказаха след цели два часа, което спомогна да взема бързо решение да тествам не дотам добрите си познания по немски (слава богу, оказаха се достатъчни). Входа за замъка е 5 EUR, паркинга е безплатен.

Марксбург е единствения замък по долината на Рейн, който никога не е бил превземан. Замъкът е типичен за средновековието. И невероятно интересен. В него можеш да видиш средновековна билкова градинаИзбата в която се е съхранявало виното. Хората в средновековието не са консумирали вода – от нея са се разболявали (?!). Пили са по 6-7 литра вино на ден. И в повечето случай на войниците се е плащало по този начин – с вино. Огнището в кухнята побирало вол и досега се използва. Можеш да си наемеш кухнята  трапезарията с приятели и да си спретенете страхотен рицарски купон. Сериозно!Женската стая с невероятно късото супружеско легло. Хората по онова време са били малко по-ниски от нас, но не това е причината това легло да не може да побере дори 6-годишния ми син. Били са суеверни. За тях е било немислимо да спят в легнало положение – легнала била позицията на мъртъвците и те вярвали, че ако легнат да спят Смъртта ще си помисли, че трябва да дойде и да ги вземе. Затова спяли в седнало положение.В стаята на рицаря ставали големи купони, нали си представяш. Отворената врата е вратата на тоалетната. Тя никога не се затваряла ако в стаята има хора. Дори ако трябва да я посетиш не можеш да я затвориш – от вътрешната страна просто няма как. Влизаш вършиш си работата и си оставяш част от купона. Сериозно – това се налага заради сигурността. Тоалетната е едно от малкото слаби места на средновековната крепост. Другото е параклисаНего обаче силно религиозните жители на средновековието никога не атакували. Следват оръжейнатаи залата за мъчения, сред чийто експонати има и девствен пояс (какво обаче прави той сред уредите за мъчения, така и не успях да разбера).Минахме набързо през ковачницата и с бърза крачка се отправихме към следващата крепост за превземане – Мишата. Тук ударихме на заключени порти. След достатъчно изкачване по криловичещи пътеки бяхме любезно информирани, че в този ден няма да можем да влезем в крепостта на старите архиепископи, защото има някаква конференция.

Леко разочаровани поехме към Лорелай. Тук искам да ти кажа, че това е мястото, на което Иван изобщо не искаше да ходим. „Какво имало да му се гледат на тези камънаци“, „Всички ходили там“ и т.н. В крайна сметка не съжалявам никак. Вярвам и той.

Гледката, която се разкрива от възвишението над скалата е уникална, но намен, честно казано, тази повече ми хареса.Денят напредваше, плановете леко се объркваха и по едно време взеха рязък завой, след като осъзнахме, че няма как за няколко часа да видим всичко. А и не си заслужава. Затова взехме един от многото фериботи, за да стигнем до другия бряг. Пътуването ни струваше 3.50 EUR (2.50 за колата и 1.00 за нас двамата).От другия бряг си бяхме избрали два замъка. Първият Райнщайн е частен. Собственост е на известен оперен певец  е напълно реставриран до ренесансовия си блясък, със сигурност е един от най-хубавите замъци по реката.Я да видим дали ще познаеш как се стига до него? Да, по криволичеща пътека. Оставихме колата на паркинга долу и със сетни сили стигнахме до входа. За самият замък няма да ти разказвам в подробности. Че имаше какво да се види, имаше.Но това, което наймного ме впечатли бяха градините и гледката, която се откриваше от тях.Имах чувството, че съм попаднала в замъка на Спящата красавица. Беше невероятно.Дори въпреки страха си от високото и найвече заради ината си се качих по супер тясната открита стълбичка до върха на най-високата кула.Да, да, точно там, над онази метална кошница, която първоначално омислих, че се е използвала за излагане на отрязаните глави на престъпниците (!), и която в последствие моя завършил история мъж ми разясни, че е била използвана като сигнален маяк за предупреждение на околните за опасност.

Почти не исках да си тръгвам от това приказно място. На влизане си помислих, че цената от 8.00 EUR на човек е висока, но все пак е частен, нали? На тръгване бях убедена, че си заслужава. Освен с парите на семейството, поддържката на замъка се подпомага и от таксата за вход и от т.нар. „Общество на Приятелите на замъка Райнщайн“.

Тепърва обаче ни редстоеше най-хубавата част. Сутринта от пътя бяхме видели страхотни развалини и бяхме решили да им хвърлим едно око на връщане. Разконспирирахме ги и като последна спирка в този юнски следобед се насочихме към развалините на крепостта Райнфелс над St. Goar.Пристигнахме към 15 часа, доста изморени вече и наистина бяхме решили да погледнем на бързо и да си ходим. Все пак на следващия ден ни предстоеше началото на дългото завръщане към къщи. Да, но това беше преди да осъзнаем факта, че сме престъпили през входа на една от трите крепости, оспорващи си първенството за най-великолепна крепост по Рейн. Оставих Иван да се оправи на касата, аз трябваше да платя автомата на паркинга (0.50 EUR на час) и го заварих да ме чака с кибрит, свещ и карта на немски (той също явно беше решил да тества познанията). Таксата за вход е 4 EUR , а картата те води по два маршрута – вътрешен (къс) и външен (дълъг). Райнфелс е изграден от графовете Катценелнбоген (дано правилно съм го спелувала) около 1245 година. Липсата на информационни табели и оскъдната информация, която съпровожда картата, те кара да се чувстваш все едно се разхождаш из крепостта през 13 век. Невероятно. Мистично. Развалините са пълни с входници и зали, стълбички и стаички, едиственото осветление в които ти е само свещта, дадена ти на касата. Влизаш отнякъде, изгубваш се и най-ненадейно излизаш от друго място. Река Рейн е дълга 1 320 километра. В този петък на юни не ги пропътувахме всички. По двата й бряга са накацали стотици замъци, крепости и дворци (само в моята карта бяха упоменати подробно 127). В този петък на юни стигнахме до 4 от тях и влязохме в 3. Но тези три бяха толкова различни, уникални и запомнящи се, че 1270-те думи, с които се опитах да ги опиша едва ли са успяли да ти ги „покажат“. Уморени, но доволни излязохме от Райнфелс в 18.30 и поехме по магистралата към Франкфурт.
И към нови пътешествия.

„На Смъртта е забранено да влиза тук!“

В първия ден на Новата 2011 година, реших да отворя отново кутията и да те стопля (навън е все пак минус 10 градуса) с една лятна разходка из най-старата болница на античния свят – Асклепиона в Пергамон (днешна Бергама, Турция). Там стъпих за пръв път в края на миналото лято.Не знам дали друг път съм ти споменавала, но може да се каже, че си „падам“ по античната история. Има нещо запленяващо в рушащите се останки от миналото, които нашепват истории от древни времена. Асклепиона е точно такова място. Място, което можеш да пипнеш, да почувстваш и да изживееш. Може би защото беше първото историческо място, което посетих в Турция, толкова по-различно от Троя и не толкова туристическо като Акропола на града, но Храма на Асклепий ме порази.

Сега малко исторически данни. Асклепиона на Пергамон е един от най-важните лечебни центрове на Древния свят. Според легендата Аркхий, един от първите владетели на местността, бил ранен по време на лов в крака. Церители от всички крайща на света идвали да предложат помощта си, но нищо не помагало. Тогава, както става в легендите, в съня му се появил Аскплепий, бога-лечител, и му казал да отиде на близкия хълм и да потопи крака си в един от изворите там. Владетелят го направил, оздравял и от благодарност и в чест на бога издигнал храм, който с годините прераснал в голям център за лечние (или болница).

Пощадените от времето до наши дни останки са от комплекса, както е могъл да бъде видян по време на владението на римския император Адриан.Точно след входа на болница бил храма на бога лечител, още два по-малки храма – на Хигия и на Аполон (дъщерята и бащата на Асклепий), спални помещения, фонтан и свещени басейни. В северозападния край бил построен амфитеатър за 3500 човека, а в североизточната част – библиотека. В източната част на двора бил издигнат нов по-голям храм на Асклепий, който наподобявал Пантеона в Рим; в югоизточния край се помещавал кръгъл лечебен център, свързан с лечебните извори в центъра на двора с подземен тунел, а в югозападния край – разкошна баня.

Асклепионът бил свързан с Акропола на Пергамон с дълъг почти 1 километър път, наречен виа Текта. Началната точка на този път била „Разрушената порта“Тук пациентите били посрещани от жреците. Тези, които били смъртно болни и бременните жени, не били допускани в Асклепиона. (За смъртно болните – ясно, ама бремените защо?!). Според преданията именно над тази порта стоял надписа „На Смъртта е забранено да влиза тук, от уважение към Боговете“. В края на виа Текта имало свещен път, обрамчен с колони, където се продавали всякакви лечебни билки и виали. (Днес се продава (не)лечебен мед:))

Болните, попаднали в Асклепиона минавали през различни помещения (отзад напред). Чрез сън в специални спални помещения, от които останали до днес са единствено основите и където сънищата им се тълкували от жреците и след това се определял курса на лечение. Болните достигали до спалните помещения по дълъг 70 метра тунел Kryptorticusпътуването през този тунел имало успокояващо въздействие заради обстановката и понякога се използвал за допълнителни лечебни дейности.

И накрая клъглата лечебна сграда.Имено в тази „лечебница“ се извършвало „диагностицирането“ на болните и оттук следвали няколкото начина на лечение, кото се прилагали. Пациентите с психологически проблеми се завеждали до спалните помещения за инкубация и интерпретиране на сънищата им от жреците. Имало още горещи, студени и кални бани; лечение с билки, диети, масажи с маслиново масло и кремове, кръвопускане и слънчеви бани за физически болните. Също така, когато било необходимо, се извършвали хирургически операции.

Ох, олях се. Няках намерение да съм толкова пътеводителна, но търсих и никъде не открих историята на Асклепиона. Дано да не съм ти доскучала. Но си заслужава да отидеш. Това е място, но което не те преследват досадни екскурзоводи, ограждения и забрани. Можеш да стъпиш навсякъде. Да докоснеш всичко. Да пиеш вода от лечебните извори,да седнеш сред публиката в амфитеатъра,да помечтаеш (или да се полекуваш).Асклепиона е място, в което не се чувстваш като в музей, а като част от историята. Входът е 15 лири (15 лева) на човек; цялата история, която ти разказах по-горе, можеш да прочетеш на информационните табели, разпръснати навсякъде из местността; а времето, за което можеш да разгледаш района варира от 1 час до половин ден. На нас ни трябваха около два часа и половина, но си признавам, че можех да остана повече. (Само че ни чакаха отвън и имахме още един огромен обект за проучване.) На излизане пийни чай или кафеотдъхни и се полюбувай отдалеч на величието на Акропола на Пергамон. След това отиди и до там. Заслужава си. Изживяването е различно, но е запомнящо се.

Надявам се да съм те стоплила в този януарски ден със слънчеви летни спомени и снимки. Ако са ти харесали виж останалите тук.

Охридските кръчми по Нова година

Липсвах ли ти? От много време се губя из блог пространството. Но при мен е така. Нямам ли вдъхновене – не ме търси. През тези два месеца исках да ти разкажа за много неща – за 21 часовия ми престой в Прага, за топлите ми летни спомени от Асклепиона и Пергамон, за десетки други приказни кътчета, но нещо все не се получаваше. Не знам защо… Но сега, след като преболедувах факта, че на Нова година ще си бъдя в къщи (а не в „Будапеща“ в Плевен, както беше планирано) и най-вероятно ще заспя преди 12 часа, реших да те разходя из кръчмите и кафетата на Охрид, където бяхме по същото врме на годината, но преди 2 години. Сигурна съм, че ще ти е интересно.

Звучи ти малко пенсионерско, сигурна съм. Но за пръв  последен път тръгнахме на организирно посрещане на Нова година в Охрид с автобус и Руми и Емо. Последен, защото за втори път се убеждавам, че каквото и да било пътуване с автобус не е за нас, но за това по-късно. Пенсионерско, защото, без да преувеличавам, ние бяхме най-младите четирима души в автобуша и в цялата група. (Без разбира се да броим внуците.) Но това в никакъв случай не ни попречи да си изкараме страхотно и да опознаем – отблизо кръчмите и кухнята на Охрид.Надявам се неочакваш да ти разказвам за историята и забележителностите на този страхотен град. Няма да го направя. За виждане, видяхме ги. Времето, слава Богу, беше страхотно. Сняг нямаше, слънце имаше и от кумова срама отделихме половината от последния си ден в Охрид, за да разгледаме старата част и да се докоснем до историята.Видяхме как се прави хартия.Полутахме се из сокаците на стария град.Превзехме Самуиловата крепост.Върнахме се назад във времето с разкопките на старата патриаршеска църква.

И толкова. След това огладняхме. А за това, къде и какво можеш да хапнеш в Охрид, мога да разказвам с дни. От шкембе чорбата в магерницата на манастира Св. Наум, полята с жлъта ракия в утрото (добре, де обяда) на 1 януариПрез обедите и вечерите в станалия ни любим ресторант „Антико“, намиращ се съвсем в началото на Стария градПрез още няколко страхотни местенца за похапване – сутрин, обед и вечер.Какво да ти кажа. Има много неща, с които Охрид може да те заплени – Охридското езероспокойствието и красотата сиАз останах запленена от всичко това и от още много. Всички македонци, с които се запознахме ни посъветваха да се върнем напролет. През май. И ние обещахме. Е, нищо, че втора година не можем да удържим това обещание, аз съм убедена, че когато му дойде времето, ще се върна отново в Охрид. Честно казано съм малко упрашена. Толкова много ми харесаха тези четири дена по Нова година, че ме е страх да не се разочаровам от нещо при второто си посещение. Но въпреки всичко искам да се върна. Заради плескавицата и жлътата ракия, заради неповторимия дух на вищите се сокаци из стария град, заради тихото плискане на вълните на Охридското езеро, заради красотата на това място. Сигурна съм, че и на теб ще ти хареса.

От кутията: Как трябва да живеят маймуните

Имам си кутия. Всъщност си имам много кутии. Удобни са, практични и много шарени. Но тази кутия е специална. В нея пазя всякакви малки нещица, които нося със себе си от пътуванията ми. Сега, има едно нещо, коeто трябва да знаеш за мен. Аз не обичам да пазя. Много съм добра в изхвърлянето. Обхване ли ме музата съм в състояние да изхвърля 80% от нещата, които се намират в килера, детската, кухнята и т.н. Не си падам „вехтошарка“, освен в този случай. В кутията можеш да намериш карта с кръчмите в Будапеща, билетче за ферибота на Рейн, или пък кратката история на пергамента, такава, каквато ми я разказаха в едно малко дюкянче в Бергама, Турция. Въобще, много (без)полезни неща. Защо ги пазя? Ами не знам. Може би поради същата причина, поради която ми хрумна да ти разказвам за моите пътувания.

Та за кутията, за улеснение (и за да знаеш, за коя точно кутия става въпрос) ще я нарека Кутията с боклучета-които-няма-да-изхвърля, от време на време ще я отварям, за да ти показвам какво съм видяла, донесла и запазила от местенцата, на които съм била преди месеци и години.

Преди да започна да вадя от нея обаче, ще ти покажа и видимата за всички част от спомените ни – Ъгълчето.

И така да започнем с Франкфурт.

Франкфурт беше част от епичното ни пътуване тази година. През май решихме с Иван да си направим пътешествие до Германия. За самото пътуване до Франкфурт няма да ти разказвам тук. То ще е повод още веднъж да отворя кутията. Но само ще кажа, че беше невероятно 😉

В самия Франкфурт няма какво толкова да се види. От Стария град е останало съвсем малко – няколко сгради, включително и кметството; разбира се небостъргачите

и задължителните молове

май това е. Обиколихме го за един ден. Но пък бяхме отделили два. На следващия дъждът спря, слънцето изгря и ние решихме да се поразходим из парковете. Така – знаех, че в града има голям Зоопарк и бях чувала за Палмен гарден (ботаническата им градина), бях сигурна, че няма да са като нашите, но с ръка на сърцето мога да кажа, че неочкавах да съм толкова впечетлена.

Неведнъж съм ходила в зоопарка в София с хлапето и винаги ми е било адски мъчно за животните, живеещи в този бетоннен …. (тук можеш да оставиш каквото си пожелаеш производно на ад). Във Франкфурт обаче нещата не стоят така. Бетон има, но той е съвсем малко и всичко е съобразено с това самите животни да се чувстват добре. Най-много ми хареса местенцето а маймуните.

Влизаш и неусетно се пренасяш в джунглата. И влажността на въздуха, и растенията и интериора всичко напомня за естествените им условия. А посетителите са отделени от животните със стъкло.

В пещерата на тюленчетата децата могат да наплюдават морските обитатели под равнището на водата, както и да си играят с тях.

А аквариума е просто невероятно място, където можеш да видиш истински пингвини, някакви анемонии, морски таралеж, а да и риби.

На входа можеш да си вземеш каручка за багаж и още нещо

А при козлетата можеш да влезеш и да си поиграешПалмен гарден ме остави без думи. Просто снимах.

Вечерта се прибрах с капнали от умора крака и усмивка на лица. Не само заради слънцето и предстоящото ми пътуване до Хайделберг на другата сутрин. А да и с повече от 900 снимки, направени само през този ден. Виж ги и ти (е, поне част от тях)