Помните ли летата на село? Онези, в които ни нямаше по цял ден и баба и дядо не можеха да ни съберат от улиците. Онези, в които тичахме, падахме, ставахме и продължавахме да тичаме. Онези, в които гонехме светулки по здрач и ги събирахме в буркани. За онези лета става дума тук.
Има ощеУморена съм! От пътя, от емоцииите, от факта, че не са минали още 24 часа, а слънцето и морето вече ми липсват.
Когато почивката свърши остават само спомените и неопределения копнеж да се върнем отново там. В безвремието!
Това са само парчета от моите 10 дена на безвремие. Очаквай продължение…
Казват, че древногръцките богове ходели в Пелион, за да си почиват от уморителната работа да се бъркат в живота на смъртните 🙂 Аз също отидох. И намерих райско кътче. Вече цяла седмица го споделям с теб – малко по малко. Сега вече мисля да завърша, но преди това ще ти покажа рая, в който бях (буквално името на къщичките означава „Рая на Кира“, а Кира е една от нимфите на Посейдон, така че трябва да знае). Има още
Днешният ми разказ идва малко късно. Причини колкото искаш – първо Краси ми беше на гости, след като си тръгна ми остави една предизвикателна и много интересна задачка, после пък мъжете се прибраха, вечеря, игри и все такива ми ти забавни неща. Но, децата са приспани и ето, че аз отново потеглям към Егейско море – имам си и оправдание: обещах ти да ти покажа най-хубавия плаж в Пелион и да ти разкажа как го открих. Има още
И така за Xinovrysi. След като се разбра, че това е мястото на нашата тазгодишна лятна ваканция, аз като една видна пътешественичка направих всичко възможно да разбера къде аджеба отиваме. Но с изключение на кратка информация в Wikipedia и една две снимки в различни блогове нямаше нищо. И как да има. Селцето както казах вчера се състои от 90-тина постоянни жители (лятото достига до 150). По уличките не можеш да караш кола – тя се спира на специален паркинг до центъра. Самият център е заключен между сенките на два големи чинара – на по 80 години всеки и приютява три таверни, едно кафене, чешма и това е. Има още
*Или по-официално казано ореандър
Ами, какво да ти кажа? След година и половина суша (откъм пътувания) отново тръгнахме на път. Така както ние си знаем. С кола, по малко познати (поне у нас) дестинации, с много настроение и разбира се не без проблеми. Но всичко по реда си.
Морето за последен път го видях в Турция преди вече две години. Разбира се не броя откраднатите два-три часа на Бургаския плаж – това не е море. Много дълго време се чудих къде и как да го направим, все пак Белослава е все още малка и за разлика от Александър не е особено голяма фенка на дългите преходи с кола. Така че Турция отпадаше като вариант. За българското Черноморие или добро или нищо – затова ще замълча, а Румен и Милена много ни хвалеха Гърция. Аз в Гърция отдавна искам да отида, но все не ми се отдаваше възможност, а и Иван се дърпаше честно казано. Първоначално мислихме да посетим Халкидики – нали се сещаш хотел пет звезди, all inclusive, басейн, купища туристи и т.н. Но, Господ си знае работата. Съвсем случайно (както всъщност стават хубавите неща) попаднах на сайта на Kyra’s paradise в областта Пелион в Централна Гърция и се влюбих от пръв поглед. Оттук обаче започнаха проблемите.
Много, много отдавна в османски времена страховита чума нападнала тези земи. Събрали се старейшените на областта – ходжи, свети мъже и други учени хора, да умуват каква е причината за това нещастие. Мислили, мислили и накрая стигнали до извода, че за всичко е виновен Панолип, отшелник, живеещ на този хълм в самота и мизерия. Освен всичко друго името му било и едно от прозвищата на Дявола. Решили старейшините да го накажат. Панолип научил за това от един овчар и решил да ги надхитри. Приготвил голямо пиршество – на масата сложил всякаква позната на хората храна, имало дори майчино мляко. Когато съдниците се качили на хълма и видели трапезата, забравили за наказанието и се отдали на пира. През това време Панолип избягал и никой повече на чул за него. Оттогава това място е известно като Saytan Sofrasi (Дяволската трапеза).
Дяволската трапеза е една от главните атракции за туристите в Айвълък и околността. Намира се непосредствено след махалата Саримсъклъ по пътя за Айвълък на има няма 6-7 километра. Просто на първата отбивка завий вляво и карай само напред. Моят съвет е да паркираш малко под официалния вход. Не за друго просто таксата за паркинга тук (и навсякъде другаде по забележителностите в Турция) е 3 лири. Отиди към 18 часа, за да имаш време да се полюбуваш на гледката. От централния вход вляво има каменна отворена книга, в която е разказана легендата на турски и английски език. Има няколко кафенета и ресторант.
Всяка вечер към 18 часа туристи
и местни
се качват на хълма за да гледат (снимат) залеза. Гледката си заслужава. Дори и без залез. От хълма се разкрива невероятна панорама към заливчетата и островчетата в тази част на Егейско море. Ако си почитател на изкачването на хълма има специални маршрути (ние не сме, така че със Зафирата). Отиди по-рано, за да имаш време да се насладиш на гледката, да пиеш чай, да прочетеш легендата за местността, да позиционираш статива и да настроиш фотоапарата. Местните казват, че ако си пожелаеш нещо по залез на Дяволската трапеза, то се сбъдвало. Е качих се, чай не пих, но снимах. Много. И си пожелах нещо. Няма да ти кажа какво, но ако се сбъдне ще научиш ;).
И накрая още една легенда свързана с този хълм. Тази за Дяволската стъпка. Старите хора казват, че от този хълм Зевс е наблюдавал развоя на Троянската война. (Честно казано това нещо го чух поне на още три места в непосредствена близост до планината Каз). Според друго предание тук се намра една от портите към Рая. Когато Зевс (?) решил да прогони Дявола от Рая, той натоварил с тази задача богинята на Луната Селена. Селена извела Дявола именно от тази порта. В мига, в който той излязал от райските двери, стъпил с единия си крак на този хълм, а с другия на остров Лесбос и избягал. Днес тук още може да се види Дяволската стъпка.
Този въпрос си задавам години наред с последните метри на оставащото зад мен море. И отново.
Върнах се. Лятото свърши. Морето остана зад мен на стотици километри. Тъжна съм.
Но беше мого хубаво. Донесох със себе си в София ласките на последните топли слънчеви лъчи за тази година, следи от морска сол по кожата ми и много пясък по босите си крака.
И още нещо…
Тази година бяхме на море в Турция, в Айвълък. Знам, звучи мако пенсионерски, няма го блясъка на Анталия, шума на Бодрум или артистичността на Кушадасъ, но за семейна почевка в малко дете си е супер. Казвам го от опит, преди три години ходихме пак там и пак с детето, но с автобус. Този път тръгнахме с колата. За осемте дена на ваканцията изминахме повече от 1600 километра в двете посоки. Чувал ли си хората да казват „не се връщай не местата където си бил и много ти е харесало, ще се разочаловаш“. Аз бях. И така се получи. Не ме разбирай погрешно починах си, разтоварих се, отидох навсякъде където исках, направих почти всичко, което бях планирала (е, ще трябва да се върна трети път, за да пия чай в Таш Кайве в Джунда и да ям риба на крайбрежието, някой ден).И все пак…
Видях синя медуза
Пипнах и опитах морски таралеж
Гмуркахме се заедно с Алекс в Егейско море
Качихме се, заедно със всечки деца на скоростно влакче.
Гледахме залеза над Дяволската трапеза
Пихме вода от лечебните извори на Асклепиона в древен Пергамон (днешна Бергама)
Докоснах античната история на Акропола на Пергамон
Спускахме се на скоросна пързалка (е, не беше много скоросна)
Видях паметника на Руми в Джунда
И влязох в Троя
Не е малко, нали?
Ще ти разказа за всичко това в следващите няколко дни.
Освен пясъка по краката и солта по тялото от Турция си донесох още кедрови ядки за ментов чай; една торба с подправки, купени на пазара; домашен сапун от маслини; шал от Джунда; много камънчета, събрани по морския бряг; зехтин (купен в последния момент!); крем за ръце от маслини; реплика на дървения кон на Троя (за колекцията ни от малки джвъчки от местата, на които сме били); и реплика на символа на Троя. По пътя към България си дадох и едно обещания. Него нма да ти го кажа, но ще ти кажа дали съм успяла да го изпълня някой ден.
А, да, имам и към 2000 снимки, които трябва да прегледам, опиша, подбера и кача, така че да ги видиш и ти. Бъди търпелив!
Случвало ли ти се е да си толкова развълнуван и да очакваш с такова нетърпение някое пътуване, че да не можеш място да си намериш. На мен ми се случи. С такова нетърпение чаках тази почивка, че чак не можах да повярвам, че чак не можах да повярвам, че дойде. Сега ще ти покажа и разкажа, за едно много дълго и много чакано пътуване.
Тръгването – в 00.30 през нощта на 1 септември. Сборният пункт беше OMV-то на Бояна. Две коли – проверено, 7 пътника (като броим и двамата шофьори) – проверено, навигация – на лице. За нея – навигацията, ще стане дума и след малко. Пътят не е много 720 км, а крайната цел – Айвалък.
Тръгнахме – Metallica, 150 км/ч, много кафе и добро настроение. Магистрала Тракия ни е до болка позната, но след табелата за Свиленград нещата рязко се промениха. Кратата изчезна. Попаднахме в черна дупка. И така до границата. Тъмно, пусто и непознато – все едно не сме в България. Пътят до границата ни отне около 4 часа. И като капак на това след паспортната проверка ни заваля такъв дъжд, че сълзи напълниха очите ми. Отивахме на море, а навън беше 13 градуса и небето така се беше затулило, че не виждах кога изобщо ще се оттули. И така до Галиполи (или както е турското му име Гелиболу). Оттам на ферибота.
Половин час треперене, снимки и трениране на походката на Джак Спароу и вече бяхме на друг континент. Да, ама времето си оставаше все така студено, дъждовно и тъжно. По пътя за Чанаккале задуха и силен вятър, въобще класика. Ти да не си помисли, че отивахме на море. Аз със сигурност вече се чудех накъде сме тръгнали. Но, о Богове, след Чанаккале небето взе да прослетлява бавно, но сигурно.
 |
||
| Ето там е морето! |
Пътят взе да се вие по склона на планината Каз (Троя, Парис, първият конкурс за красота – сещате се Афродита, Артемида и Атина). И градусите на термометъра започнаха да се покачват – малко по малко с всеки изминат завой. Минахме покрай Троя, десетки сгушени градчета край морето и много, ама много маслин Ако някога ме попиташ как изглежда според мен Рая, направо ще ти покажа снимка. На Руми също:)
След като слязохме от планината вече търпение не ни беше останало. Броях километрите, намалях мащаба на картата на навигацията, Алекс неистово имитираше Магарето (от Шрек) на задната седалка, а Айвалък все така си оставаше някъде в далечината. Вече дори не ми се снимаше, исках просто да пипна морето. И, както стават хубавите неща, съвсем ненадейно стигнахме. Е имаше малко изнервяне на колата зад нас, след ато не завихме на табелата за Айвалък, а продължиме още 5 километра, но пътуването със сигурност си заслужаваше.
За всичко останало ще ти кажа друг път.
А снимките от пътуването можеш да видиш тук:)
Тъжно ми е. Още ме държат спомените за пясъка и слънцето, и водата. Да де ама защо – слънцето пече и в София, пясъка по улиците е достатъчен, а водата… Различно е.
По-хубаво.
Та за морето.
В петък в 17 часа излязохме от София. С две почивки (неизбежно – кафе, люлки и други такива) бяхме в Карнобат в 21 часа. На другата сутрин в ранни зори се бяхме стегнали за морето. Е, не тръгнахме веднага, разбира се. Но тръгнахме.
Кое море – къмпинг Златна рибка до Созопол. Преди месец-два преоткрих това място. Вълшебно е.Или поне беше в детските ми спомени. Тихо, почти безлюдно, мързеливо. Търсих много дълго, но така и не успях да открия снимка от онова време. Да направя разликата.
Днес почти можеш да пропуснеш входа за къмпинга – сгушен сред лъскавите хотелски комплекси около Созопол.
Плажът е страхотен – равен, тих, чист… Е, не много тих и не много чист, ама това си е наш проблем, не на морето. Мръсничко си беше, дори открих презерватив и превръзка във водата:(. Та нищо общо няма както казах със спомените ми. Иделичната къмпингова обстановка е подобрена с лъскава ВИП зона, покрита с хамаци и нарове. Има Wi-Fi, мохито и сервитьорки, които обикалят около чадърите и хавлиите. Не ме разбирайте погрешно. Нямам нищо против сервитьорките (е, добре де, бих предпочела да са сервитьори), мохитото и Wi-Fi-то, ама просто…
Хубавото е, че само на два-три метра от последния хамак има една напълно запазена ивица носталгия по старата Златна рибка – тих, спокоен и ленив и най-вече чист плаж – камъни, медузи-бебета, рачета и рибки (неидентифицирани). Стар пристан, от който са останали само ръждиви железа и табела „Скачането забранено!“, дървени полуизгнили стълбички, който слизат направо от бунгалата. Приказка! Но с край.
В долния (към Созопол) й край е плажът на Марина Бийч – както сме гледали по филмите – зелени ливадки, луксозни шезлонги, тераски и коктейли.
Честно казано от трите възможности избрах средния – с камъните и ръждивото мосче. Като че ли точно тук намерих моята златна рибка – поне за малко. Под чадъра ме чакаше друга класика – цаца с бира. И едно мохито, моля!
После отново – колата, магистралата и София. Но пътя обратно беше дълъг, тъжен и поспалив. Все пак морето оснаваше зад мен. Валеше дъжд, а след Плавдив се беше обърнал един ТИР и така…
Върнах се.
Понеделник.
Пак на работа.
Или поне до петък.
P.S. Другите снимки са тук
Books and Cookiez 