Нещо се готви

Да ти кажа най-обичам въпроса: „Какво ще вечеряме?“. Той се повдига най-често в колата/трамвая/на стълбите, около 18,30 ч вечерта и всички гледат мен. Аз пък от своя страна съм имала цял ден да мисля по темата, да избера рецепта, да купя продукти… (надявам се сарказмът в това изречение да се усеща). Но какво пък, най-често аз отговарям.

Книгата

Когато съм тъжна чета книга. Една точно определена книга – „Гордост и предрасъдъци“. Ако ме питаш защо точно нея – няма да мога да ти отговоря. За пръв път я прочетох в гимназията, не помня 9 или 10 клас. Тогава английски език ни преподаваше една супер надъхана мацка, току-що излязла от университета. Тя бе включила заглавието сред задължителните сред учебната програма. Тук ще отворя една скоба и ще кажа, че наистина съм благодарна на госпожица Гергана за оформянето на литературния ми вкус в тази възраст. Та за „Гордост и предрасъдъци“ – отначало много се противях. Бях убедена, че няма да ми хареса. Добре де, ама грешах. Не само ми хареса, направо се влюбих в нея. Още една скоба (започва да ми става навик), тогава, първия път, я прочетох на български. Така се правихме на много отворени и четяхме книгите за часовете по английски. Мисля, обаче, че госпожица Гергана знаеше това. Прочетох книгата бълвално за 24 часа. Което си беше изумително по онова време. Толкова ми хареса.
Та да се върнем на причината за поста. Днес съм тъжна. Причини колкото има, толкова и няма. Те всъщност са без значение. Но тази вечер се нуждаех от госпожица Остин. За съжаление дадох моето копие преди време на една позната да си упражнява английския, и тя така и не ми го върна. Затова пък има iBookstore :). А по хубавото е, че от снощи и аз го имам. Ще ти кажа нещо – не съм особено голям почитател на е-книгите. Не че нещо, но по цял ден чета нещо на екран. Искам вечер да усетя успокояващия аромат на хартия и мастило докато се приспивам. Но като няма друг начин – и iPhone спасява положението. И за да съм съвсем в духа на този пост, ще ти призная, че го пиша от същото устройство, за което стана въпрос вече. Оттук и значителното увеличение на печатните грешки.
А ти какво ще четеш тази вечер?

Моите моменти

Обещах ти продължение. Ето го. С малко текст и много снимки. Това е моето лято. Това са нашите мигове. Мигове безкрайно бързи

Александър Велики!

Алекс има имен ден. Днес! А аз забравих. Извинения колкото искаш…. растящ пети зъб, мрънкащо бебе, недоспиване, книгата, която чета в последните няколко дена…, колкото искаш и все неподходящи. Просто забравих. 😦 Затова реших да спретна изненада – вкусна, шоколадова, много шоколадова. Но преди да ти я покажа държа да знаеш едно нещо. Обичам да готвя, но не мисля, че съм на онова ниво, което имат мацките, които ме вдъхновяват с кулинарните си блогове. Наистина. Не е излишна скромност, особено що се отнася до десертите. Но пък Алекс толкова обича шоколад…

Любимите ми снимки

Напоследък за нищо не ми остава време. Най-малко пък за писане. Същото е положението и със снимките, пътуванията… От една страна много ми липсва, но от друга за нищо на света не бих заменила тези скъпи, съкровени мигове, които така бързо ми се изплъзват – миговете с моето бебе. Но да се върна на темата. За празниците си ходихме до Плевен и на връщане – ох, да не повярваш, в колата беше някак тихо, за кратко. Белослава спеше, а Александър пазеше тишина. Времето навън беше прекрасно и само за пътуване. Не знам дали си пътувал по магистрала Хемус, но аз имам една любима отсечка. Това е моста точно преди тунела до Правец (като пътуваш към София). Гледката е уникална, не земна. И сега като се откри машинално посегнах към фотоапарата.

Вдъхновения

Започнах този пост преди два дена, но… Болни деца, разхвърлена къща, така и не стигах до компютъра. Сега, откраднала няколко мига от деня, мисля го завърша.

А той, постът, е за миналата година. Една прекрасна година за мен. Пълна с радостни мигове, съкровени мигове и вдъхновени мигове. За последните искам да ти споделя сега, за да мога да затворя с усмивка вратата на миналата и да посрещна новата все така вдъхновена.

Не пътувах много. Даже никак. Това беше нещо, с което ми беше трудно да се свикна, защото много пътувам. Обичам и ми липсва. Но все пак. Съвсем в началото на 2011 посетих за втори път (по работа) един от най-красивите за мен градове – Прага. Не съм ти разказвала за това пътуване, просто защото няма какво. Бях в командировка и използвах ранния полет и свободното време, което той ми осигуряваше, за да се докосна, макар и за секунда до магията на този град. Едно ще ти кажа – не е хубаво да пътуваш сам. Няма с кой да споделиш изживяването. Няма с кой да се възхитиш на красотата. Няма с кой да изпиеш по една бира. Но пък бях вдъхновена да се завърна там един ден – с компания и да изживея Прага.

Второто ми пътуване беше тривиално и малко трудно – великденско до морето. Трудно, защото бременността ми вече беше напреднала и се оказа доста трудно да пътувам. Но пък докосването до вълните си заслужаваше. Винаги си заслужава. Морето е едно от нещата, които ме вдъхновяват. Наистина. Зарежда ме и ме кара да се чувствам жива.

След това дойдоха цветята. Някак на шега, но се оказа вдъхновение не само за мен. Благодаря на Вихра за онлайн подкрепата и на Иван за страхотния подарък. А удоволствието да пиеш кафе в компанията на спящо бебе и упояващия аромат на цветя е незаменимо. Това е едно от вдъхновенията, които ще запазя и за тази година.

И книгите. Без тях не мога. Чета непрекъснато, много, вдъхновено. Всяка една прочетена книга остава по нещо в душата ми, но книгите на Елиф Шафак са оставили много. И искрено се радвам, че пътешествието ми с тях ще продължи. Нямам търпение и обещавам да ти разкажа, въпреки че както съм казвала не обичам да пиша за книги (мисля си, че някак не е честно от моя страна, все пак това ми е работата).

Белослава. И не само тя. Александър също. Децата ми ме вдъхновяват всеки ден, всяка минута. Усмивките им ме карат да се смея, очите им ме карат да виждам света по нов начин. Карат ме да мечтая и да живея. Това чувство е незаменимо.

2011 година беше вълшебна за мен. Пораснах (и не само в прекия смисъл на думата). Научих много неща. Получих много неща. Щастлива съм и искам да го споделя с теб. Искрено се надявам, че 2012 ще е същата.

Пожелавам ти една вдъхновена година, пълна с чудеса!

P.S. След като се научих да слагам воден знак на снимките си (при това с photoshop), мисля, че е време да се науча да слагам само откаси от публикациите на началната си страница 😉

„Споделянето е всичко“

Заглавието на поста е в кавички, защото не е мое. Но и не съм го открила случайно. Ако си сред онези, които гледат новини, в понеделник в централните новини на BTV показаха репортаж за двама млади българи, които обикалят света на стоп – Лора и Евгени.

Покрай мрънкащото бебе и слагането на вечерята не обърнах особено внимание на репортажа. Двама млади в скайп връзка за Коледа от Индия. Но вчера след като преспах Белослава и седнах пред компютъра си спомних за тях. И потърсих нещичко в интернет. Първо изгледах отново репортажа, а после открих и техния блог. И… цял ден четох. Докато обядвах, докато кърмих бебето, въобще цял ден. Не спрях да мисля за това. Аз не съм особено смела. Никога няма да тръгна така като тях (въпреки че много ми се иска), за мен спането на палатка е кошмар (не че някога съм го правила), а липсата на течаща топла вода е истинско бедствие, но докато четях за запознанствата им, пътешествията им и техните приключения и докато гледах умопомрачителните снимки на Лора се замислих какво би било да тръгнеш така, на път, за да опознаеш Майката Земя. И реших да го споделя с теб. Защото споделянето наистина е всичко. И аз се радвам, че ги има и споделят с мен и с теб.