Помните ли летата на село? Онези, в които ни нямаше по цял ден и баба и дядо не можеха да ни съберат от улиците. Онези, в които тичахме, падахме, ставахме и продължавахме да тичаме. Онези, в които гонехме светулки по здрач и ги събирахме в буркани. За онези лета става дума тук.
Има още
Да, и ние! Тези два месеца ми се сториха като 200 години. Сякаш в един момент (прекрасен, слънчев петъчен ден) си живеех в моя си свят (София, България, 2020 г.) и в следващия съм пренесена из страниците на някой антиутопичен роман. Сюреалистично! В един момент ми се струваше, че физическото общуване с хората е някакъв далечен спомен. Но… слава Богу, не бе и на 16 май след повече от 80 дни видях табелата “София” в огледалото за обратно виждане. Има още
Цели две седмици отлагах писането. Защо? Ами защото все още съм там. В Тоскана. Поне в мислите си. Отне ми 2 дена да спра да отговаря на италиански на българските продавачи и почти 5 да се пренастроя. Какво да направя – влюбена съм. Влюбена съм в ширналото се златно море на окосените житни поля на Вал Д`орча, в необятните хълмове на Сиена и в приказните картини на лозята на Кианти. Това е. Има още
След по малко от седмица излизам в отпуск. Много дълго чакана. Изненадваща. В интерес на истината през юли трябваше да ходим на море в Пелион, но заради спортния лагер на А. плановете се промениха. И така, непланирано, на 3 септември заминаваме за Тоскана. Има още
Да ти кажа най-обичам въпроса: „Какво ще вечеряме?“. Той се повдига най-често в колата/трамвая/на стълбите, около 18,30 ч вечерта и всички гледат мен. Аз пък от своя страна съм имала цял ден да мисля по темата, да избера рецепта, да купя продукти… (надявам се сарказмът в това изречение да се усеща). Но какво пък, най-често аз отговарям. Има още
via Алекс Шопов 🙂
Днес е Великден. Сутринта като станахме се чукахме с яйца. И си казвахме Христос воскресе и Воистина Воскрес. А след това знаете ли къде ходих?! Ако не – сега ще ви разкажа.
На Великден ходихме в Гложенския манастир. Там с колата катерихме стръмно нагорнище. Мама толкова се страхуваше но аз и казах:
-Няма страшно!
След като пристигнахме в манастира, видяхме надпис на входа на който беше написано кога е създаден. Годината е била 1230г.
Разгледахме един таен проход в който Васил Левски е организирал революционни комитети.Там имаше много пари и загубени счупени очила.
Също така влязохме в църквата и запалихме свещички.
В Гложенския манастир е бил заточен Васил Друмев.
Разходката ни завърши в едно заведение до което имаше водопад.
А като се върнахме в София ядохме и сладолед 🙂
Когато съм тъжна чета книга. Една точно определена книга – „Гордост и предрасъдъци“. Ако ме питаш защо точно нея – няма да мога да ти отговоря. За пръв път я прочетох в гимназията, не помня 9 или 10 клас. Тогава английски език ни преподаваше една супер надъхана мацка, току-що излязла от университета. Тя бе включила заглавието сред задължителните сред учебната програма. Тук ще отворя една скоба и ще кажа, че наистина съм благодарна на госпожица Гергана за оформянето на литературния ми вкус в тази възраст. Та за „Гордост и предрасъдъци“ – отначало много се противях. Бях убедена, че няма да ми хареса. Добре де, ама грешах. Не само ми хареса, направо се влюбих в нея. Още една скоба (започва да ми става навик), тогава, първия път, я прочетох на български. Така се правихме на много отворени и четяхме книгите за часовете по английски. Мисля, обаче, че госпожица Гергана знаеше това. Прочетох книгата бълвално за 24 часа. Което си беше изумително по онова време. Толкова ми хареса.
Та да се върнем на причината за поста. Днес съм тъжна. Причини колкото има, толкова и няма. Те всъщност са без значение. Но тази вечер се нуждаех от госпожица Остин. За съжаление дадох моето копие преди време на една позната да си упражнява английския, и тя така и не ми го върна. Затова пък има iBookstore :). А по хубавото е, че от снощи и аз го имам. Ще ти кажа нещо – не съм особено голям почитател на е-книгите. Не че нещо, но по цял ден чета нещо на екран. Искам вечер да усетя успокояващия аромат на хартия и мастило докато се приспивам. Но като няма друг начин – и iPhone спасява положението. И за да съм съвсем в духа на този пост, ще ти призная, че го пиша от същото устройство, за което стана въпрос вече. Оттук и значителното увеличение на печатните грешки.
А ти какво ще четеш тази вечер?
Е, не особено успешни, де. (Като се има предвид от колко време не съм влизала тук.) Но едно по едно 🙂
Преди три години на този ден открих пред себе си и за теб едно специално местенце от моя дом и себе си – любовта ми към пътешествията и желанието ми да пиша за тях. Днес една чиста случайност ме подсети за това. Не съм влизала да пиша в блога от почти една година. Оправдания колкото искаш – върнах се на работа, синът ми тръгна в първи клас, бебето – на ясла, лаптопа ми остана с разбит монитор… Оправдания, но не извинения. Защото през тази година си попътувах – открих замъка на Дракула и магията на Трасилвания; прекосих Ламанша и стигнах до Лондон и не на последно място оставих душата и сърцето си в Тоскана.
Мечтая да открия и още по-великолепни места.
Не ми се иска да ти обещавам, че веднага, утре, до края на седмицата ще ти разкажа (и покажа всички тях), защото като знам колко съм сериозна едва ли ще стане, но обещавам на себе си, че ще опитам. Защо? Защото моето местенце ми липсваше и пишейки тези няколко реда бе като завръщане вкъщи.
А колкото до повода – за да пожелая „Честит рожден ден“ на блога си, позволи ми да ти покажа малко от моите местенца за последната година:)
Ти какво прави днес? Докато се подготвяш да ми разкажеш историята си, аз ще ти покажа моята. Както се досещаш не си стояхме вкъщи. Групово и организирано качихме децата на Игличина поляна на Витоша. Този път събрахме групата приятели от детската градина и какъв купон стана… думите са малко да го опишат 😉 Има още
Обещах ти продължение. Ето го. С малко текст и много снимки. Това е моето лято. Това са нашите мигове. Мигове безкрайно бързи Има още
Books and Cookiez 