Отвъд релсите до Разбоишкия манастир


Разбираемо сме изморени. От безкрайните празници, от социалната дистанция, от непрекъснатото стоене вкъщи. Днес слънцето препича и последното нещо, което искам е да си остана вкъщи. Ако можех веднага бих си стегнала куфара за месец-два, но и три-четири часа навън ще свършат работа.  От край време се каня да отида до парка „Врана“, а енигматичната Царска гара на Казичане ми е мечта. Та след заслужено наспиване и дълго кафе, след две-три прочетени глави, задължителните съботни палачинки на И. и неуспешен опит да си открия слънчевите очила, най-сетне излязохме.

Първата спирка трябваше да е парка „Врана“. Слънцето стопляше настроението и зажаднялата ми душа, но, уви, паркът се оказа задънена улица. Затворен е до 31 януари. Докато чакахме на паркинга да дойдат Теневи, И. успя да ме разубеди за Царската гара – била в развалини, било бунище, трънаци, нищо нямало да се гледа, то нищо не останало. Бях на ей толкова наистина да се отчая. Не знам заради слънцето или заради желанието да дишам, но не се дадох. Набързо спретнахме издирване на нова дестинация и от тук-оттам стигнахме до решението за Разбоишкия манастир край гр. Годеч. Та какво са едни 80 и малко километра за Киа-та? Направо обида, ако питате мен. Обърнахме и право напред.

Пътят до там е има-няма час. По подробно как се стига можеш да откриете тук. Аз ще споделя само личното си усещане с вас.

Стига се наистина много лесно. Има си табели навсякъде, а и навигациите ще ви закарат без проблем до центъра на с. Разбоище. Ние объркахме пътя само веднъж. И то защото се бяхме отнесли и не внимавахме. В центъра на селото има магазин и ресторант. Ресторантът, разбираемо, не работи сега, но в магазина открихме всичко, което ни трябва – вода, солети, брускети, вафли, кроасани… (все пак сме с две малки деца, нали, преход е, не сме обядвали, да продължавам ли?!). Открихме и вино та двете с Габи подходихме отговорно и си взехме по една чашка. Нали вече споменах прехода и т.н.

От центъра се продължава направо (не че има накъде другаде да идете) докато може. Колите се оставят и оттам пеш. Въпросният преход докато почна и свърши – има няма 30 минути от селото до манастира, но имаше всичко – смях, истории, вино, брускети, тичащи деца, викащи бащи и още смях. Пътеката на отиване е надолу към Ж.П. линията. От възвишението преди да се слезе до линията се открива невероятна гледка към манастира. На различни места прочетох, че ако имате късмет можете да видите и минаващ влак. Е, ние видяхме – два пъти! Минахме и по линиите, гонихме и кокошки, почти си взехме още едно коте, запалихме свещички и получихме благословията на игуменката.

В църква не бях стъпвала от преди пандемията. Колкото и невероятно да звучи, почувствах се пречистена, лека. Пътят навръщане бе някак мъчен. Не ми стигна разходката – исках да си остана в тишината.

Тази година не давам обещания, не правя големи планове, не си поставям цели. 2020 научи много хора, мен включително, че каквото и да планираш, винаги има нечий по-голям план от твоя. Това, което искам е да имам и да постигам малки неща. Като съботна разходка край София, например.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s