Да, и ние! Тези два месеца ми се сториха като 200 години. Сякаш в един момент (прекрасен, слънчев петъчен ден) си живеех в моя си свят (София, България, 2020 г.) и в следващия съм пренесена из страниците на някой антиутопичен роман. Сюреалистично! В един момент ми се струваше, че физическото общуване с хората е някакъв далечен спомен. Но… слава Богу, не бе и на 16 май след повече от 80 дни видях табелата “София” в огледалото за обратно виждане.
Отдавна се канех да отида до Кюстендил. Разбира се, заради черешите, но и не само. Преди няколко години подарих на И книгата “Фото пътеводител на крепости и антични градове в България” и оттогава той доста последователно се опитва да ме умори (предимно през августовските горещници) из Родопите. Та там подробно е разказано на крепостта Хисарлъка в Кюстендил.
Та, на 16 май, след като успях да си изпия кафето необезпокоявана от деца и котки и навих Габи да се присъединят, къмто 13,00 ч. поехме в Южна посока към Кюстендил. Две (поне доколкото аз знам) са възможностите като маршрут до Кюстендил. По магистралата и през Радомир. Горещо препоръчвам втория – живописен, особено през пролетта, спокоен и добър. За около час, час и малко стигнахме и тук дойде трудното – как да я открием тази крепост, бе. То като цяло не е трудно. С кола по главния път, покрай болницата и нагоре, има си и табели, но ние някак си успяхме да се позагубим. Питахме тук-там и с малко помощ от Google maps и няколко объркани завоя, стигнахме до паркинга пред крепостта.
Тя е изградена на хълм над града в много красив парк, реставрирана е наскоро и е отворена 24 часа. Доколкото разбрах има и осветление, което допълнително приканва към по-късни посещения. По-подробно можеш да прочетеш тук. За мен обаче е прекалено урбанизирана. Липсваше ми романтиката на откриването, катеренето, историята. Просто не беше моето преживяване.
Обиколихме и парка (зоологическата градина не работеше) и се оказа, че мъжете, децата и аз сме МНОГО гладни. Да, но определено искахме нещо по-различно от механата наблизо. Не че беше лоша, напротив, просто искахме нещо по-автентично, по-друго, абе място, което да откриеш и да знаеш, че ще искаш да се върнеш.
Та от сайт на сайт, без да искам попаднах на малко апокрифна информация за село Граница, където имало „църква, манастир и Винпром“. Та „Като има Винпром, не може да няма и нещо за хапване!“ – рече Иван, зададохме в навигацията пътя за селото – само на 4 км. и поехме. И докато пътувахме, попаднах на информация за една къща.
Къщата наистина е рядко впечатляваща. Възрожденска, но по нетипичен начин. Колкото повече четях, толкова повече исках да я видя с очите си. За целта, след леко лутане и помощ отново от Google maps, открихме чифлика на Атанас Ганицки. Спряхме, слязохме, поогледахме. Дворът на чифлика е разделен на две и в едната част заварихме две жени да копаят нещо. Оказа се, че едната е дъщеря на последната собственичка. След 9-ти държавата им взела къщата, дала им друга. Изнесли се. Общинарите влезли с металотърсачи и открили в стените злато и саби. (Поне такива слухове се носели.) Имането било изложено в новосвормираната етнографска сбирка в същата тази къща. Години по-късно наследниците на собствениците поискали да си върнат къщата по време на реституцията. Държавата отказала под предлог, че това не било същата къща (!). Били я разрушили и вдигнали нова. Но двора им върнали. Та така. Поговорихме, поогледахме, опитахме се да влезем максимално близо, но навсякъде бе обрасло и самата къща е в такова състояние, че е опасно да се влиза.
Даниела ни покани през юни да се наберем череши и ни каза за една кръчма в съседното село Слокощица, която май вече била с отворена градина. Хубаво готвели. А ние, умрели от глад, все пак беше 15,30 ч., вече бяхме готови и на хляб и шпек. Кръчмата се оказа истинска находка. Част от хотелски комплекс „Тихият кът“. Зайци по моравата и върху покрива на навеса на ресторанта, там компания им правят козички, които, като им писне, се разхождат около масите и гостите, детска площадка, върху която Б остави рисунка на слънце… Оставам снимките да говорят сами, а в допълнение само ще кажа, че ако ни бяха позволили, щяхме да останем поне за две нощувки. Но, Генералът не бавал още.
Изядохме толкова много храна, че беше невъзможно да тръгнем веднага обратно към София, затова решихме все пак да се разходим до манастира и вековната букова гора до него. Пътят до там е много хубав, има указателни табели. Спряхме малко по-надолу. Оказа се, че манастирът е затворен, но гората ни чакаше с мирис на акации и нови приятели.
Изчакахме слънцето да започне да се скрива и потеглихме наобратно.
За Кюстендил не знам, но до Граница и Слокощица ще се върна съвсем скоро. Обещавам!
ХОХО,
Н.
Books and Cookiez 