Абе ваканция, ама малко изненадваща. По принцип планираната стартира на 29 август с едно пътешествие до остров Корфу, но преди две седмици И. звъни с въпрос: „Искаш ли да ходим до Пирин за няколко дена преди морето?“. Аз обаче гърмян заек. След като ме изглъга да се кача до Седемте рилски езера (при това пеша от Паничище), за планина не искам и да чуя. Затова излязох с контра предложение – Ивайловград заради вила Армира. От доста време ми е тръпка да ида, а е встрани от обичайните ни маршрути. Речено-сторено.
Тръгнахме ние с нагласата да спрем на Белинташ, ама се изсипа такъв порой, че нямаше как, и изобщо не си и помислихме да отбием вдясно към Асеновград. Добре де, ама къде да спрем. Гледам аз картата – голямата тракийска гробница при Александрово. И чертая маршрута. От Димитровград вдясно към Свиленград, тъкмо и новата магистрала („Марица“) ще изпробваме. Ама тя нова-новеничка. И докато И. говори по телефона и не следи табелите, аз седя и се чудя, защо, по дяволите на картата има отбивка за Александрово, а на пътя няма. „Ама кой ще ти направи отбивка за тракийска гробница на магистралата?“ Въпрос за милион долара!
Спряхме на едно почивалище да преизчислим маршрута. И така както си гледам аз картата, се питам на глас какво е това Букелон. „Ааа, средновековна крепост. На границата е. Искаш ли да ходим да я видим?“ Ама разбира се!
Сега, да стигнеш до нея не е трудно. Крепостта се намира в село Маточина, което е на около 30-тина километра източно от Свиленград. И табели има. Но минеш ли самият Свиленград се озоваваш в антиутопичен пейзаж. Защо ли? Трябва да кажа, че това е било граничен, ама много граничен район. Едно време е било много трудно да стигнеш дотук. Специален режим и така нататък. Докато караш по не чак дотам лошия път (направо си беше добър), постоянно се натъкваш на останки от онова минало. На три пъти пресичаш „кльона“, пейзажът е осеян с изоставени гранични вишки. Подминаваш ги и си представяш как войници и от двете страни седят по цял ден с оръжие насочено срещу врага. А шосето върви точно по браздата. Нереално. Дори мобилните телефони имаха проблем да решат къде сме – в България, в Турция или в Гърция.
Малко преди с. Маточина има разклон за с. Михалич. Не го подминавай. Ще пропуснеш изключително впечатляващата скална църква преди селото.
В самото с. Маточина хора не видях. Тук-таме имаше по някое животинче (коза). В центъра самотно дремеха започнатия (но незавършен) информационен център, паметна плоча на загиналите в Априлското въстание и една пресъхнала чешма. Спряхме колата и продължихме пеша. Пътеката стига до самата крепост, която е на не повече от 300-400 метра. Каквото и да кажа за самите останки ше бъде малко. Усещането е неповторимо и трябва само да се изпита.
Седиш, гледаш и се пренасяш в едно друго време. Казват, че при ясно време в далечината се вижда Одрин, а гледката от кулата била неповторима. Гледах аз за Одрин, не го видях. До горе така и не посмяхме да се качин. Руините наистина са много запазени, кулата е почни цяла, но все пак, както се казва влизах на своя отговорност.
Следващата спирка беше Ивайловград. Решихме да не се връщаме през Любимец, а да минем през Мезек. Няма да разказвам за неадекватно поставените табели и колко са всъщност 3 км., когато виждаш границата. Пътят е прекрасен и ако си в района и имаш подобна крайна точка, не го подминавай. Мезек (с крепостта, гробницата и винарната) оставихме за навръщане.
А планът за утрешния ден включваше вила Армира и околността. Следва разказ за това как крадох грозде, попаднах на два пъти на застрашен вид костенурка, водих неравна битка с мухи и (пак) катерих баири.
Още за Букелон можеш да прочетеш тук.
Books and Cookiez 