Перперикон, Татул и Дяволския мост, или за лошото време и хубавите мисли

Че времето не беше хубаво по Великден не е новина. Мрънках много по този въпрос вече. Но времето няма нищо общо с хубавите спомени, хубавите гледки и желанието да пътуваш. Искаш доказателство – ами, виж по надолу…

Започнах да пиша този пост преди няколко часа, но реших първо да си подготвя и кача снимките и след това да напиша текста. Добре де, но оттогава се случиха няколко неща, които тотално ми смазаха настроението в този иначе хубав съботен ден. Така че, за да не развалям чуството, което носят тези снимки за мен, няма да ги придружавам с много думи.

В земите около Кърджали има много какво да се види. Според екскурзоводката, която ни развежда из Перперикон само в Източните Родопи има над 3000 исторически паметника и културни местенца. Което наистина е, меко казано, впечатляващо. Но, няма да се отклонявам от темата.

Денят на Великден почна с хубаво време, карта и посока – крепостта Вишеград до Кърджали. Тръгнахме, опъркахме пътя, върнахме се, отклонихме се, питахме тук, после още малко път, пак объркване, пак питане и на третото объркване, решихме кардинално да се върнем и да тръгнем към Моняк. (Отварям скоба – не мога да разбера какъв е проблема да се сложи пътна табела, не към историческия паметник, а към населеното място, може би странниците ще успеят да го открият тогава). Та към Моняк. Питахме само веднъж, намерихме пътя (имаше и табели) и оставихме колата в подножието. Лека разходка, има няма около 3 километра, и умопомрачителна гледка.

Ако искаш да научиш повече, можеш да прочетеш тук.

Оттук до Перперикон са около 20-тина километра. Пътят е нов, хубав и, естествено, има табели навсякъде. Все пак крепостта е сред най-големите ни археологични паметници не само в тази част на страната, но и въобще. На входа ти вземат такса – 3 лв. за въдрастни и 1 лв. за ученици, има и такса от 30 лв. за гид, ако искаш да разгледаш местността с някой, който да ти обясни какво гледаш (горещо го препоръчвам). Докато се организираме синьото небе бе заличено от буреносни облаци, но пък ние бяхме решени да тръгнем. Че ни намаля дъжда – наваля ни, но беше напълно ОК. Ако не си ходил там – отиди. Перперикон е едно от местата в България, на които се усещаш най-много българин. Местата, които не падат по долу от атинския Акропол, или римския Форум. Местата, които определят световната история. отново няма да разказвам историята. Няма смисъл, ако не я знаеш, можеш да прочетеш тук. Ще те оставя с част от снимките, които направих на място. Само част.

От върха слязох останала без думи и мокра до кости. И не продължих със следващите забележителности. Нямах сили (а може би и желание) да гледам каменните гъби и каменната сватба, след като бях видяла крепостта.

На следващия ден трябваше да си тръгваме вече. Но не и преди да видим другото място, което ме остави без думи. Татул. Този път боговете бяха на наша страна и времето беше великолепно. Някои смятат, че иманно на светилището е гроба на Орфей. Не знам дали е така, но там енергията наистина е по-различна. Пример – правя си аз снимки с телефона, за да мога да постна в Instagram веднага, и в момента, в който, опряна на предполагаемия гроб на Орфей, тръгвам да ги поствам – телефонът ми блокира. Тотално.

По пътя към София спряхме на още две места. Точно преди да влезеш в с. Татул, минаваш през село Равен. А в началото му, точно до пътя, има няколко вековни дъбови дървета. Не знам дали защото бе пролет, защото времето бе хубаво, или просто така, но имаш чувството, че съм попаднала в друго време и в друг свят. Усещането наистина е… уникално.

И накрая, разбира се, Дяволския мост. Много мислехме дали да ходим до там. Вече бяхме уморени. Казаха ни, че пътя е лош и трябва да се върви около 6 км. в едната посока. Но… Отидохме. Пътя не е лош. Спечелили са пари по програма на Евро съюза и са асфалтирали почти до самия мост. Остават още около 2 км., които ако имаш по-висока кола или ако си почитател на по-екстремните изживявания можеш да вземеш и на 4 колела. Но не си заслужава. Долу имаше и джипове, и жигули, и BMW-та. Но повечето бяхме дошли пеша.

Това е! Великденските дни минаха. Останаха само спомените и снимките. Бих искала отново да отида по тези земи. Много остана за гледане. Много остана за ходене. А и слънцето ни е длъжник. Така че до следващия път.