(Не)успешен опит за разходка


Този месец толерантността и позитивизма ми са поставени на изпитание. След Кръщенето на Белослава, днес попаднах отново в трагикомична ситуация, като не съм много сигурна дали е повече комична или повече трагична. Ето, реши сам.

Живея в един от най-новите (разбирай най-скъпите откъм цени на имоти) квартали в София – Манастирски ливади. Ще ми кажеш – е, колко хубаво. Да, ама не съвсем. Ако не искам (а аз не искам) бебето ми да диша автомобилни газове и пръхоляк от минаващи коли и да си играе сред бездомни кучета, глозгащи сурови кокали

Обичайна гледка по ул. Иван Сусанин в София. Благодаря на Боряна за снимката

всеки ден минавам по 5-6-7-8 километра пеша (както може би сам споделяла няма жив човек на тази земя, който да ми даде книжка на мен, така че не карам кола), за да стигна с количката до някой софийски парк. Не за нещо друго – просто няма как да се предвижа през труднодостъпни подлези, през спрели по тротоари коли и о, да, дупките. Днес обаче реших, да си спестя тази сутрешна физ зарядка и друсането на количката и да отида до парка на Националния исторически музей. Голяма грешка. Защо, ще попиташ ти. Ами защото Националния исторически музей, помещаващ се в резиденция Бояна, парк няма. Ето това ни беше отговорено на мен и на Боби, когато на входа ни спряха много любезни и внимателни билетопродавачки. Само това, което е пред входа (което не е малко) и отзад и кафе. Но, няма опция да отидеш само до кафето. Ок, разбирам. Това е музей, не е парк. В края на краищата бяхме се добрали през всичко гореописано, без подлезите, до Бояна и нямаше да се върнем. Платихме си билетче от 3 лева (като придружители на лица до 7 годишна възраст, иначе редовния билет за възрастни е 10 лева) и любезно бяхме упътени до асансьора, който да ни отведе до втория етаж, да разгледаме и да пием кафе на терасата. Добре де, ама Белослава ходи. Не мога да я спра. Реших да си оставя количката в един ъгъл докато разгледаме и след това да си я взема. Така и така кафето е на същия етаж, ще си я взема като приключа. Все пак ми е малко трудно да водя бебе за ръка и да бутам танк. Ох, тук идва смешната част. “Не може”, притеснено ме посрещна една от кураторките. Казах добре, взех си количката и продължих. Тя обаче също – не било позволено, с тези бомби положението било много тежко, полицаите следели всичко, виждам ли камери имало навсякъде, количката трябва да си я бутам постоянно, разбрала ли съм, че дори и за миг не мога да я оставя някъде, ако не съм съгласна, да сляза да я депозирам на гардероба…. Така изведнъж моята червена, прашасала и малко поизтъркана Quinny Speedy се превърна в основна заплаха за сигурността на Националния исторически музей, не какво говоря за Националната сигурност направо. Леко развеселено, но и признавам си, пораздразнена, подбрах количката и детето и продължих по пътя из залите с усмивка. Но Белослава ходи. И както се досещаш разглежда изложените експонати не като безценна прашинка от нашето славно минало, а като поредните камъни, които да види, да пипне и евентуално да напъха в устата си! Да, признавам, грешката бе моя. Музеите, поне българските, не са място за разходка с едногодишни бебета. С малко закъснение (което отново ще препиша на горещината отвън) и след като ми бе казано да обясня на (едногодишното си) дете че експонатите и витрините не се пипат, най-накрая подбрах количката и унищожителката на артефакти и излязохме на терасата за кафе. Е, пихме кафе, покорихме и крепостта от пързалки и стълби, видяхме и жабчетата в езерото. И си тръгнахме. Тя уморена от играта, аз леко разочарована от преживяното, но най-вече от собственото си раздразнение от него. Повтарям си, че трябва да разбера и тяхната гледна точка. И я разбирам. Експонатите наистина не трябва да се пипат. В крайна сметка това е музей. Във времето, в което живеем за съжаление мерките за сигурност трябва да са затегнати. Но със сигурност това това затягане не означава да ме накарат да си бутам количката за по сигурно (просто тази количка трябваше да бъде претърсена на входа от компетентните органи и да бъда помолена да я оставя или да не я оставям, няма значение). Но за съжаление ние живеем в България. Тук по улиците в скъпите квартали асфалт няма. Тук по улиците в големите градове кучета ръфат сурово месо. Тук по улиците майки с колички едвам се предвиждат до малкото и далечни зелени оазиси, за да спасят децата си от хронични заболявания, причинени от праха, мръсотията и какво ли още не.

Всъщност вече съжалявам, че ти разказах всичко това. Защото май не е смешно. А не искам да си тръгнеш от моето местенце с горчивина. Тя и без това е навсякъде около нас. Затова утре ще спася децата и себе си на едно много любимо мое място, а в понеделник ще измина моите си 5-6-7-8 километра до Южния парк и обратно, все пак трябва да отслабна, нали? А на теб ти пожелавам приятен уикенд!

Advertisements

6 thoughts on “(Не)успешен опит за разходка”

  1. Мда, както когато се опитах да се кача на метрото на 1 юни. Реших, че ще е добра идея да стигна така до Борисовата градина. Да, ама не. Тъй като няма градски транспорт от Дружба 2 до станцията се придвижих с кола. После имах неблагоразумието да реша, че ще е удачно да паркирам в подземния паркинг. И, о изненада, входа за метрото се оказаха стълби, които трябваше да се преминат от детската количка, аз и сума ти багажерии, предвидени за празнуване на празника. Нивото с асансьора било затворено. И, разбира се, после на станцията на СУ, асансьора не беше от страната на подземната пътека с ескалатора.

  2. Пък аз много се радвам, че Белослава вече броди из музеите

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s