Днес точно в 7 сутринта. Събудиха ме две малки бебешки крачета, които ме ритаха. Минути по-късно в стаята влетяха и по-големите – 7 годишни крачета, още впечатлени от снощната серия на “Столичани в повече”, където на Спас му режели ръката.
Ден като ден – пълен с много усмивки, малко сълзи, много приключения и малко умора. Ден като всеки друг ден. Е, не точно де. Малко по-специален. Защо ли? Днес порасналото ми момче официално завърши детската градина. А пък малкото ми момиче отново отказа да седне на гърнето.
Ден, отминаващ бързо, бързо. Неуловимо. Иска ми да разтегна времето. Да го спра. Да уловя всеки миг и да го заключа – пълен със спомени, с целувки и шум.
Но…
Сега къщата е тиха – малката се е сгушила до мен и най-накрая се е предала на съня. Големият пък спи до баща си в другата стая (все още под влиянието на отрязаната ръка на Спас). Сега къщата е тиха, а на мен ми се иска да получа поне още една усмивка, още една история, още един миг.
Сутринта се събудих точно в 7 часа – на 34 години – щастлива. С моите си мигове, с безценните подаръци, които живота ме е поднесъл.
Сега ще заспя със сълзи в очите, но отново щастлива!
Стана 34 пъти по-печена!:)Обичам те! Бъди щастлива още 344 пъти повече!
Еха! Нали? Много ти благодаря…