Превземането на Шипка


Днес е 3 март! По този повод се събудих с идеята да отидем до Шипка. Но… Няма как да стане. Времето на вън е ветровито и все още зимно, а ние още не сме се възстановили от онзи страшен грип, който ни бе хванал миналата седмица. Така че ще попътуваме по друг начин.

Ходил ли си на Шипка? Аз да, няколко пъти. Все още си спомням първото пътуване.

Бях дете и се връщахме с майка ми и баща ми от море, бяхме ходили на Поморие. Аз бях хванала някакъв стомашен вирус и бях не много добре, но въпреки всичко спряхме – първо на Бузлуджа, после на Шипка. Честно казано явно ми е било много не добре, защото нямам ясни спомени от това посещение. След това ходих отново – в 4-ти клас с госпожа (тогава другарката) Теменужка Николова, на екскурзия. Помня, че се чудех откъде точно са лазили турците по тези скали. След това сигурно също съм ходила, но нямам много спомени. До преди две години. За това, последното посещение ще ти разкажа сега.То дойде след един много хубав уикенд на Езерото. Сутринта росни пресни тръгнахме да се прибираме към Карнобат за детето. И откъде – през Шипка. Решихме така и така минаваме дай да спрем да видим какво е останало. Спряхме взехме по едно кафе и тръгнахме. Сега, да се разберем. Път има до самият паметник. Можеш да се качиш с кола. Но… Поне веднъж в живота си трябва да видиш Шипка и трябва да изкачиш (и преброиш) всичките 890 стъпала. Дори да си купонясвал до посред нощ (като нас) и да не си пил кафе (като нас). Просто трябва. Освен всичко друго е и ободряващо. За стъпалата и изкачването няма да говоря. Доста зор видях.Но пък всичкото пъшкане и охкане от моя страна си заслужаваше тази гледка.

Така като се замисля не си спомням да съм влизала в паметника при предишните си посещения. А би трябвало да съм. Поне като са ни водили от училище. Сега влязохме.Има места, в които българската кръв тече по различен начин. Шипка е едно от тези места. Аз съм родена и израснала в Плевен, така че щикове, оръдия и снаряди съм виждала повече от достатъчно. Тук обаче ги виждах по различен начин. Не може да се опише. Трябва да се почувства.А гледката от върха на паметника е просто спираща дъха.

Както всяко подобно местенце в България и това е занемарено. Сещаме се за него по празници (както аз днес). Далеч е от миналата поддържаност. Вечния огън е угаснал.Стълбите са изпотрошени и обрасли.Пейките са изпочупени. Това обаче не го прави забравено. В никакъв случай. Неотдавна попаднах на снимката на Евгени Динев от Бузлуджа. Трябваше ми доста време, за да осъзная какво гледам. Първоначално си помислих, че е стил от американски филм за извънземни. А е жалко. Най-малкото защото бихме могли да привличаме туристи и да печелим пари от тези местенца. Това обаче е тема за друг разговор. Не е за днес.

Днес е 3 март. Най-българския ден в годината. Честит празник и нека да бъдем горди, че сме българи!

P.S. Останалите снимки можеш да видиш тук.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s