Желание за Златна рибка

Тъжно ми е. Още ме държат спомените за пясъка и слънцето, и водата. Да де ама защо – слънцето пече и в София, пясъка по улиците е достатъчен, а водата… Различно е.
По-хубаво.

Та за морето.
В петък в 17 часа излязохме от София. С две почивки (неизбежно – кафе, люлки и други такива) бяхме в Карнобат в 21 часа. На другата сутрин в ранни зори се бяхме стегнали за морето. Е, не тръгнахме веднага, разбира се. Но тръгнахме.

Кое море – къмпинг Златна рибка до Созопол. Преди месец-два преоткрих това място. Вълшебно е.Или поне беше в детските ми спомени. Тихо, почти безлюдно, мързеливо. Търсих много дълго, но така и не успях да открия снимка от онова време. Да направя разликата.
Днес почти можеш да пропуснеш входа за къмпинга – сгушен сред лъскавите хотелски комплекси около Созопол.

Плажът е страхотен – равен, тих, чист… Е, не много тих и не много чист, ама това си е наш проблем, не на морето. Мръсничко си беше, дори открих презерватив и превръзка във водата:(. Та нищо общо няма както казах със спомените ми. Иделичната къмпингова обстановка е подобрена с лъскава ВИП зона, покрита с хамаци и нарове. Има Wi-Fi, мохито и сервитьорки, които обикалят около чадърите и хавлиите. Не ме разбирайте погрешно. Нямам нищо против сервитьорките (е, добре де, бих предпочела да са сервитьори), мохитото и Wi-Fi-то, ама просто…

Хубавото е, че само на два-три метра от последния хамак има една напълно запазена ивица носталгия по старата Златна рибка – тих, спокоен и ленив и най-вече чист плаж – камъни, медузи-бебета, рачета и рибки (неидентифицирани). Стар пристан, от който са останали само ръждиви железа и табела „Скачането забранено!“, дървени полуизгнили стълбички, който слизат направо от бунгалата. Приказка! Но с край.

В долния (към Созопол) й край е плажът на Марина Бийч – както сме гледали по филмите – зелени ливадки, луксозни шезлонги, тераски и коктейли.

Честно казано от трите възможности избрах средния – с камъните и ръждивото мосче. Като че ли точно тук намерих моята златна рибка – поне за малко. Под чадъра ме чакаше друга класика – цаца с бира. И едно мохито, моля!

После отново – колата, магистралата и София. Но пътя обратно беше дълъг, тъжен и поспалив. Все пак морето оснаваше зад мен. Валеше дъжд, а след Плавдив се беше обърнал един ТИР и така…

 
Върнах се.
Понеделник.
Пак на работа.
Или поне до петък.

P.S. Другите снимки са тук