Едно необичано офроуд приключение


Бяхме там преди 6 месеца. Обичайните заподозрени – ние тримата, какчето, Дорчето и Драго. А да и едното от децата – в този случай Пламен. Въпреки че усещането е още живо в мен, трябваше да разгледам снимките, за да си припомня подробностите (и да, трябва да сме били луди).

Малко география (обещавам – съвсем малко). Руйчовци е махала на Гарбово. Нали се сещате – най-дългия град в България. Намира се на седем километра от последната махала в дясно от Узана. Звучи примамливо, много. И е. Само че няма път до там. Всичко това би било страхотно, ако месеца не беше януари, снегът около метър, а достигането му – илюзорно.

Как го намерихме – по интернет, естествено.

Не ме разбирайте погрешно. Мястото е страхотно и със сигурност го препоръчвам на всички. Само един съвет. Ако искате да отидете през зимата, особено след обилен снеговалеж и сте със слаби нерви – вземете валидол. Ще ви е нужен.

Тръгнахме сутринта от София. Сняг честно казано имаше малко. Нищо особено. Стигнахме в Габрово преди останалите. (Те идват от Плевен.) Намерихме изходната точка и преди да тръгнем нагоре, помогнахме на закъсали местни. Питахме как е пътя. Бил чист. А и “вие сте с хубави гуми, ще стигнете. Те с Жигули се качват, пък вие ли?”. (Тук е мястото да спомена – караме Зафира. Е аз не карам, но такава е думата, нали. Пък и съм много важен досадник, извинете навигатор.) Тръгнахме нагоре. Стигнахме до язовира и се върнахме, защото решихме, че пътя не е оттам. И добре, че се върнахме.

Драго (Черната нинджа) дойде след съвсем малко и всички се натоварихме в паджерото (е след като първо объркахме пътя малко и след това оставихме Зафирата в последната махала). И тръгнахме. На първия завой (или може би дупка) спряхме. Не, грешка тръгнахме назад, без да сме го искали. Жените и едното дете (по-малкото) решихме, че ще е по безопасно (и забавно) ако тръгнем пеш. Е, в края на краищата са само 7 километра, нали. Грешка. Снимки, замергане със снежни топки и откритието, че освен следите от гуми в снега има и други. И те не са човешки. Едно бързо, паникьосано обаждане до групата с паджерото и колата идваше. Съмнявали ли сте се. Все пак кара Черната нинджа.

Продължихме нагоре с много друсане, поднасяне и викове (предимно от моя страна). За малко да изпуснем отбивката. И отново попаднахме в дупка. Но спокойно – помощ идваше. Всъщност идваше собстеника на къщата с едно микробусче Мицубиши, което да го духнеш и ще падне. Поне така изглеждаше. Натоварихме се. Отново женките и детето (по-малкото). Честно казано пак умирах от страх. Само дето шофьорът си караше и си говореше съвсем спокойно и даже гледаше назад. Ужас.

Изведнъж вика “”Дръжте се! Може малко да друса.” И като се запънахме. Завикахме (е отново аз). Човекът се шашна. Всъщност малкото друсане беше малко по-силно от преди, но нищо повече… Въпреки че през цялото време бях 99,9% убедена, че никога няма да стигнем, стигнахме.

Оттук нататък нищо необичайно – ядене, пиене, купон… Изкарахме си страхотно. (Е, да събирах сили за пътя навръщане. Сещате се, все трябваше да слезем до колата, нали. Все пак в понеделник бяхме на работа.) За него, за пътя навръщане мисля да не пиша. Направо ще ви го покажа.

Не ме разбирайте погрешно. Въпреки страхът, който брах, не бих се поколебала и секунда да тръгна отново. Беше невероятно.

Advertisements

One thought on “Едно необичано офроуд приключение”

  1. Не, за съжаление няма да мога да покажа… Технически проблем, но нагледно представлява почти 20 минутно истерясване от моя страна, в хода но което ми оставаше съвсем малко да счупя ръката на Пламен (преди да го оформат за срока…)

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s